Сто години самота

Той помръдна глава към вратата, понечи да се усмихне и без да знае това, повтори някогашните думи на Урсула.
- Какво искате - промърмори той. - Времето минава.
- Така е - рече Урсула, - ама не чак толкова.
Казвайки го, осъзна, че дава същия отговор, който получи от полковник Аурелиано Буендия в килията му на смъртник, и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се беше съгласила, а се върти в кръг.

Ремедиос красивата единствена остана неуязвима за банановата чума.Застоя се във великолепна девича младост,все по-непромокаема за дребнавостите,по-безразлична към злобата и мнителността,щастлива в собствен свят от прости действителности.Не разбираше защо жените си усложняват живота с корсети и фусти,тъй че уши някакъв кълчищен чувал,който просто навличаше през главата,и разрешаваше без повече увъртания въпроса с облеклото,без да премахва впечатлението,че е гола,което според нейното разбиране на нещата беше единствения приличен начин да се стои вкъщи.Толкова й досаждаха да си подстриже струйналите коси,че просто си острига главата.Учудващото в нейния опростяващ предусет бе,че колкото повече се отърсваше от модата,търсейки удобство,и колкото повече отминаваше условностите в подчинение на стихийността,толкова по-смущаваща се оказваше нейната невероятна хубост и толкова по-предизвикателно държанието й с мъжете.Без да съзнава обезпокояващата обстановка,в която се движи,непоносимото състояние на интимно бедствие,което предизвиква със своето минаване,Ремедиос красивата се отнасяше с мъжете без ни най-малка злоба и ги дообъркваше със своите невинни угаждания