Понякога така ми писваше да се опитвам да се докопам до гърдите и под сутиена, че се опитвах да я пипна между краката - жест, който сам по себе си бе зареден с иронична самопародия: беше все едно да помолиш някого да ти даде пет кинта назаем, а като ти откаже, да поискаш петдесетачка.
Ето за какво трябваше да се ядосват жените. Ето защо не можехме да функционираме правилно във взаимоотношенията си с тях. Не заради целулита или бръчките под очите. А заради тяхната пренебрежителност.
Изпуснах нишката на събитията във филма на моя живот. И не само нишката, ами и смисъла на целия сценарий, музиката, паузите, пуканките ми, надписите и знака за изход.
Знаех какво й имаше на Лора. Това, което й имаше на Лора беше, че никога нямаше повече да я виждам за първи или втори, или трети път. Никога повече нямаше да прекарам два-три дена в неистови усилия, за да си спомня как изглеждаше, никога повече нямаше да пристигна с половин час по-рано, за да се срещна с нея, като в това време зяпам в една и съща статия в някое списание и гледам часовника си на всеки трийсет секунди, никога повече нямаше мисълта за нея да породи усещането, което имах, когато слушах „Летс гет ит он“. И да, обичах я и я харесвах, и провеждахме готини разговори, правихме добър секс и водехме наситени спорове с нея, а тя се грижеше за мен, притесняваше се за мен и уреди „Гручо“ за мен, но каква стойност имаше всичко това, когато някоя с рокля без ръкави, приятна усмивка и чифт Док Мартинс влиза в магазина и казва, че иска да ми вземе интервю?
— Не, така е, разбираш ли. Само защото е емоционална връзка и се гради на лигави неща, това не значи, че не могат да се вземат интелектуални решения за нея. Понякога просто се налага, иначе доникъде не стигаш. Това бърках. Позволявах на времето и на мускулите на стомаха ми и на страхотен риф от песен на „Претендърс“ да решават вместо мен, а искам аз самият да правя това.
Щастието е най-важното нещо в живота, а не можеш да разбереш дали хората го имат или го нямат.
Защото минеш ли веднъж пубертета, книгите вече не са същите като преди.
Сантименталната музика притежава страхотната способност да те връща назад в спомените ти, като същевременно те носи и напред, така че едновременно изпитваш и носталгия, и надежда.
Кое беше първо- музиката или нещастието? Защото бях нещастен ли слушах музика? Или бях нещастен, защото слушах музика? Дали всички тези записи не те превръщат в един меланхоличен човек?
Как да не се превърнеш в човек, готов да се разпадне на парченца, когато нещата с първата му любов не потръгнат?
прочетох я,
чета я в момента,
планирам да я прочета,
Коментари (0)