За Япония - като за Япония

И ми се струва, че макар и нашенското летище да държи за две магарешки кушии място, че макар и страната ни - дорде ѝ настъпиш в единия край чергата, другият край се подаде, че макар и други такива работи, дето се мерят с километри и с векове, у нас да не са от най-едрите - там, в моя човешки тефтер, най-отпред си остава пак тя - България.

Ами човечеството, ако поиска да избяга някой ден, няма ли вече да е късно? Никога така не ми е ставало мило и скъпо за България, за моята мера Маринска, за реката, в която мога да потопя крака, за една селска пейка, на която мога да затворя очи и да задремя, без да ми се привижда цялата тази уплетена в телове и мрежи покрита с кинескопи Япония. И да се почувствам отново човек, когото слънцето огрява, носът му диша чистия въздух на планината и под краката си, боси и оставени да си починат, той още усеща как диша земята ...

Кланят се като изтървани махала ...

А усмивките им - това са усмивки като мерени с шублер - шлайфани, с кадифе тръкнати. Не мога да ви кажа каква е точно усмивката на японската жена - хем ти внушава пълно покорство и преданост, хем усещаш, че не е баш така, хем ти подсказва, че от тебе по-скъп и драг на земята няма, хем разбираш, че някъде между безкрайната преданост към теб и самия теб има една тънка копринена панделка, която варди момичето от нарушаване на мярката и опазва едно много силно и нежно достойнство.

Не зная, винаги съм бил скептик, когато човечеството си науми, че е по-умно от тия, които са живели преди него ...