Малоун умира

Неоспоримо умиращ, точка. Откъде тази увереност? Опитай се да разсъдиш. Не мога. Грандиозно страдание...Всичко е готово. Само аз не. Раждам се чрез смъртта, ако смея тъй да се изразя. Такова е усещането ми. Странно Рождество. Краката вече са се подали от огромната путка на съществуването. Благоприятно положение, надявам се. Главата ми ще умре последна. Прибери си ръцете. Не мога. Сърцераздирателно раздиране. И като секне историята ми, още ще съм жив. Многообещаващ отстъп. Край за мен. Вече няма да казвам Аз.

Защото на хората не им е достатъчно да се измъчват, нужни са им жега и мраз, дъжд и съответната противоположност, а тя е хубаво време, и в добвка любов, приятелство, слънчев загар и сексуален и пептиден недостиг например, изобщо - изстъпления и полуди, за щастие твърде многочислени, за да бъдат преброени от тялото, съвместно дори с черепа и неговите кадри, чудя се какво ли значи това, да речем, гърбавостта помага ли им точно да осъзнаят кое дръзва да пречи на щастието им да бъде безпримесно. За някои неща човек трудно си затваря очите. Намират се даже педанти, които нямат мира, докато не си изяснят дали саркомата им е на пилора или пък на дванайсетопръстника. Но това са крилати мисли...

Не е нужно да се изпада до там, но който е чакал достатъчно, ще чака винаги, а отвъд определена точка вече нищо не може да се случи, нито някой да се яви, нито да има каквото и да било освен осъзнато в безплодността си очакване. И когато умираш(например) е късно, премного си чакал, вече нямаш достатъчно живот, за да си способен да престанеш.