37,2 сутринта (Бети Блу)

...когато говореше така,можех да видя как безброй врати се затръшват след нея,без да съм в състояние да направя каквото и да било,за да я настигна.Излишно беше да й развивам отново жалките си теории само и само да й докажа,че греши или че нещата ще се наредят.Винаги се намира един тъпанар, който да поднесе чаша вода на някой с изгаряне от трета степен.Тъпанар като мен.

...когато човек поднесе чашата на отчаянието до устните си, не би трябвало да се изненадва, ако след това в устата му горчи.

Човек никога не съжалява, когато се опита да надмине себе си, това се отразява винаги добре на самочувствието.

-О,не може да бъде!ЧУВАМ ГЛАСОВЕ!
Тя се разрида.Чувствах как цялата се беше вцепенила в ръцете ми.Нямаше нищо по-мъчително за мен от това,направо ме убиваше.
-Чувам ги в главата си!В ГЛАВАТА СИ!
Започна да става голям клинчар в банята,нещо съвсем ненормално.Прочистих си гърлото.Вдигнах я и я пренесох на леглото.Запалих лампата.Тя се обърна на другата страна,свита на кравай,захапала юмрука си.Коленичих до нея,целунах я,отдръпнах юмрука й от устата и го засмуках.
-А в момента чуваш ли ги още?
Тя поклати отрицателно глава.
-Не се тревожи,ще се оправи-казах.
Но какво разбирах аз, глупакът,от тези неща,имаше ли поне нещо,което да ми е ясно,какво можех да й обещая?Та да не би да се чуваха в моята глава тези шибани гласове?Прехапах си устните,иначе,както бях замаян,сигурно щях да почна да й пея приспивна песен или да й предложа билков чай.И така останах до нея,стегнат и мълчалив,почти толкова полезен,колкото хладилник в далечния Север,и доста след като тя заспа,изгасих светлината и останах така в мрака с широко отворени очи,очаквайки всеки миг цял рояк виещи демони да връхлети върху мен от мрака.Мисля,че нямаше да знам какво да направя.