Портрети и наблюдения. Есета

Дъждът се беше върнал, а вятърът засилил - комбинация, от която въздухът бе заприличал на трошещо се огледало.

"Е, не може винаги да пържиш точно онази риба, която обичаш."
Елизабет Тейлър

В: В коя дума, независимо от езика, се съдържа най-много надежда?
О: Обич.
В: А коя е най-опасна?
О: Обич.

От време на време подарявам някое преспапие на някой специален приятел; и винаги давам от най-ценните, спомняйки си казаното от Колет през онзи отдавнашен следобед, когато се запънах, че не мога да приема за подарък нещо, което тя толкова явно обожава:
- Скъпи, подаръкът има смисъл само тогава, когато и получателят го цени високо.

При слънчево време Лола винаги се къпеше на перилото на балкона. За вана ползваше сребърна супена чиния; след мигновено пъргаво топване в плитката вода изскачаше нагоре и навън и с движение, напомнящо отмятането на кристално наметало, се отърсваше и накокошинваше пера; след което прекарваше дълги, изпълнени с блаженство часове на дрямка на слънце, с отметната назад глава, леко отворена човка и затворени очи. Стигаше му на човек да я гледа, за да усети как го обзема спокойствие.

Лола, изглежда, е била съвсем млада, когато я е заловила Грациела - сигурно тъкмо се е била оперила. През юни вече бе станала тройно по-голяма... И крилата ѝ пораснаха... Но все още не летеше. Или по-точно казано, отказваше да полети. Когато кучетата тръгнеха на разходка, и тя подскачаше покрай тях. Докато един ден ми проблясна мисълта, че Лола изобщо си няма представа, че е птица. Изглежда, се мислеше за куче. Грациела се съгласи с мен и доста се посмяхме; стори ни се странна приумица, но нито един от нас не прозря, че заблудата на Лола неминуемо ще завърши трагично: прокобата, що тегне над всички нас, които отричаме собствената си природа и настояваме да бъдем нещо съвсем различно.

... лавиците на магазините са претъпкани със стока, но от нея нищо не ти се приисква да си купиш, дори и като подарък за жестока мащеха.

Прекалено големият успех може да те провали не по-малко от прекалено големия неуспех.
Марлон Брандо

Чувствителният човек добива петдесет впечатления от нещо, което може да създаде само седем у другиго.

По редовете от профили в силует на фона на заревото от сцената разнообразието от изражения бе точно толкова голямо, колкото по произведенията на монетния двор.

Студът ми действаше като упойка; по едно време бях станал толкова безчувствен, че можех да се подложа и на сериозна операция.

... колкото повече влакът ни навлизаше в Русия, толкова разликата между деня и нощта ставаше все по-недоловима: слънцето - сив призрак, се показваше в десет и се връщаше в гроба си в три, с което почти никак не допринасяше за разделението им. Крехкият период дневна светлина продължаваше да разкрива пред очите ни най-суровият вид на зимата: брези с пречупени от тежестта на снега клони; село от дървени колиби, в което не се вижда жива душа, а ледените висулки под стрехите са тежки колкото слонски бивни. На едно място - селско гробище с невзрачни дървени кръстове, разкривени от вятъра и почти заровени под снега. И тук-там купи сено насред празните поля - доказателство, че дори и по тези сурови места пак ще поникне зеленина през далечната пролет.

Когато наново отворих очи, в десет, вече бяхме в див, кристален свят от замръзнали реки и снежни поля. Тук-там белотата се прекъсваше, като литография, от елхови горички. По небето, твърдо и лъскаво като лед, се пързаляха ята врани.

Ако можеше да намери достатъчно хартия, щеше да опакова света и да му го подари.

После дойде август... Това бе месецът на тихите листа, падащите звезди, червената луна, сезонът на великолепните нощни пеперуди и дремещите гущери. Смокините се цепеха, сините сливи се подуваха, бадемите се втвърдяваха.

Покоят сякаш упои целия влак: в съседното купе прекрасните девойки се отпуснаха небрежно една до друга като шест изтощени стръка мушкато.

"Пети юни. Следобедът е бяла полунощ."

В един-единствен ден едни и същи лица се повтарят като предлозите в дълго изречение ...

А да се възхищаваш е изключително трудно, ако си преминал известна възраст или си помъдрял до определена степен: най-лесно е, когато си дете; впоследствие - и то само ако имаш късмет - ще намериш мост към детството и ще минеш по него.

... няма по-досадна нетърпимост от онази, водеща до заклеймяването на черти, които сам притежаваш.

Почти всеки хаитянин, който ти гостува, ти прави в края на посещението си дребен, в повечето случаи и необичаен подарък: консерва сардели, макара с конци; но подобни дарове се връчват с такова достойнство и обич, сякаш сарделите са глътнали перли, а конецът е от чисто сребро.

Сега е коледната седмица. И вечерите вече са дълги. Езеро от крушки електрифицира долината под прозореца. Непостоянни очи ги наблюдават от натрапчивото непостоянство на домовете на хълма, сякаш има опасност да изгаснат внезапно, като най-после догорели свещи.

На свечеряване си купихме пай с орехи и приседнахме на една пейка да наблюдаваме запълването със светлини на медената пита от небостъргачи отвъд реката. Вятърът правеше бели зайчета по студените води, пееше през арфените струни, предлагани му от въжетата на моста, и запращаше крещящите чайки в лупинги.

Вярно, ужасно смешен е този Бруклин, но освен това е тъжен брутален провинциален самотен човешки тих разпръснат безреден изгубен страстен потаен вгорчен незрял наивен перверзен нежен загадъчен район, в който Крейн и Уитмън са намерили поезия, митичен доминион, по чиито брегове шляпат зимните си вопли вълните от морето на Кони Айлънд.

И едва след като е изстискала докрай лимона на своята киселост, посмявам да я запитам...

Възможно ли е преходът от наивността към мъдростта да се извършва тъкмо в онзи миг, в който откриваме, че не целият свят ни обича?

смъртта на една мечта е толкова тъжна, колкото всяка друга смърт и изисква точно толкова скръб от изгубилите я.