Обещанието на зората

... самият аз търсех да се закача за първата женска шамандура, изплувала на пътя ми.

Погледът ѝ се плъзгаше по лицето ми и се задържаше на всяка негова черта с такава нежност и загриженост, че ме караше да се чувствам, сякаш ненадейно излизам от нахвърляната скица, за да се превърна най-после в пълноценен мъж.

За да се изправя срещу живота, винаги ми е била нужна утехата на една едновременно предана и уязвима женственост, донякъде покорна и признателна, която да ми създава чувството, че давам, когато вземам, че ме подкрепя тогава, когато се опирам на нея.

... боговете не проиграват сърцата на майките с подправени зарове.

Виждам живота като щафета, в която, преди да рухне, всеки трябва да отнесе възможно най-далеч предизвикателството да бъдеш човек.

Това неразбирателство бе за мен постоянен извор на самота в отношенията ми с хората, защото нищо не ви изолира тъй, както да протегнете братската десница на хумора на онези, които в това отношение са по-безръки и от пингвините.

Не умея да говоря за морето. Знам само, че то ме освобождава от всички задължения. Колчем го погледна, се превръщам в щастлив удавник.

Всичките дини на този свят не ще ми помогнат да забравя онези, които не изядох на осем години, когато копнеех за тях, а абсолютната диня ще продължи да ми се присмива до края на дните ми - винаги актуална, винаги предчувствана, но винаги недосегаема.

С майчината любов още в зората си животът ви дава обещание, което никога не изпълнява. И после си принуден да зъзнеш до края на дните си.