В края на ноември

Снусмумрик ненавижда предупредителните табели и всичко, което напомня за частна собственост и прави нещата забранени, ограничени, затворени отвътре или отвън...

Точно преди да се скрие слънцето промуши сноп студени и жълти зимни лъчи през завесата от облаци, на фона на които земята изглеждаше напълно изоставена.

Мостът, както винаги, бе място за раздели.

Те изчезнаха в снежната виелица, обгърнати от меланхолията и облекчението, които съпътстват всяка раздяла.

" Тръгването прилича на скок! В миг всичко се променя и този, който ще пътува пести всяка минута, вади колчетата на палатката и бързо гаси жарта преди някой да му попречи и да започне да го разпитва; подтичва , докато нахлузва раницата на гърба си и ...ето вече е на път, изведнъж успокоен като ходещо дърво, чиито листа не потрепват. На мястото на палатката е останал празен правоъгълник от побеляла трева. А по- късно сутринта приятелите се събуждат и си казват: тръгнал е, значи есента идва."

Не искам приятели , които се държат мило с някого, без да ги е грижа за него, или такива, които се преструват на добри само и само да не се чувстват лоши. И такива, които се страхуват. Искам някой, който никога не се бои и е загрижен за другите, искам майка.

Можеш да си лежиш на някое мостче и да наблюдаваш течащата вода, да тичаш, да газиш в блатото с червените си ботуши. Или да се свиеш на кълбо и да слушаш ромоленето на дъжда по покрива. Толкова е лесно да се чувстваш добре!