Корабът на вселените (Мемоарите на татко Мумин)

- Напротив, напротив, всеки момент ще се ожени! ... - За някакво Кротенце. Влюбиха се от пръв поглед, размениха си копчета и оттам нататък не спряха да подскачат и да вършат щуротии.

- Мисля да сложа малките да си лягат - обади се Мюмлата. - Бегом всички в леглото!
Децата ѝ се строиха в колонка и всяко се зае да разкопчава копчетата на гърба на предното.
- Пребройте се сами - каза майка им.- Тази вечер нещо съм разсеяна.

Да ѝ се сърдя ли? - учуди се Мюмлата. - За какво? Нямам време да се сърдя. Осемнайсет-деветнайсет деца, които трябва да се мият, приспиват, събличат и обличат, да се хранят, да им се духат носовете, да се утешават и Мора знае още какво. Не, млади приятелю, аз се забавлявам през цялото време!

Ние обичаме нещата да се преливат и смесват, да бъдат непредвидими и необичайни. Като брега, който е и вода, и суша,като залеза, който е едновременно светлина и мрак, и като пролетта, която е прохлада и топлина.

Наближихме брега.
На самия край на носа ни чакаше Пърхалчето, а до него стоеше Кротенцето. "Корабът на вселените" акостира и Фредриксон метна въжето.
- Е, и? - каза той.
- Извинявай! - възкликна Пърхалчето. - Аз се ожених!
- И аз - прошепна Кротенцето и направи реверанс.
- Но нали ви казахме да изчакате до следобед - недоволно рече Самодържеца. - Сега изобщо няма да има весело сватбено тържество!
- Извинявайте, но не можехме да чакаме толкова дълго - обясни Пърхалчето. - Ние толкова се обичаме!
- Ох, миличките! Поздравления! Ой, че е сладичко Кротенцето! Деца, честитете им брака!
- Те вече са бракувани - каза малката Мюмла.

- Дрън - дрън! - избухна Развейпрах... - Понякога се случва нещо неочаквано, а после пак настъпва мир и спокойствие...Да речем, може да си живееш на някое ябълково дърво. Птичките пеят, слънцето грее, сутрин се излежаваш до късно, нали ме разбирате. Никой не ти виси на главата да ти натяква, че нещо си било важно и не търпяло отлагане, и трябвало да се свърши...Просто го зарязваш да се оправя от само себе си!
- И ще се оправи ли от само себе си? - попита Пърхалчето.
- Естествено - рече замечтано Развейпрах. - Просто го зарязваш и толкова. Портокалите си растат, цветята си цъфтят и от време на време се ражда по някой нов развейпрах, който да ги изяде или да ги помирише. И слънцето си грее...

- Някога виждал ли си облак отблизо?
- Ъхъ - отвърна той. - В една книжка.
- Мисля, че прилича на нишесте - предположи Развейпрах.
И тогава съзрях цяла флотилия лодчици, които навлизаха в открито море.
- Хатифнати - прошепнах развълнуван. - Все плават ли плават и никога никъде не пристигат...
- И освен това водят безнравствен живот - осведоми ни Развейпрах.
Стана ми любопитно:
- Безнравствен живот ли? И как го водят?
- Не знам точно - каза Развейпрах...
Дълго седяхме, загледани след хатифнатите, които отплаваха към хоризонта. Усетих странен порив да ги последвам в тайнственото им пътешествие и да водя безнравствен живот. Но не споменах нищо за това.

Почтен съм и се придържам към истината, освен когато е прекалено скучна. (Не помня точно на колко години съм.)