Къщата на клоуните

Когато човек приближава смъртта,започва да вижда само най-важното,само това,с което не иска да се раздели.И смирено се опитва да съхрани в съзнанието си Красотата и Обичта,за да ги носи в себе си през Безкрайното пътуване,което му предстои.
...
Аз съм един отчаян самотник,тръгнал гол и наранен,с разкъсана душа и сломено сърце към Свещената пустош,сляпо пазейки златната искрица на последната си надежда,която може да се стопи само за миг в онази необятна Вечност, из която се скитат душите на мъртвите.И ако сгреша,нека тогава душата ми завинаги се пържи в Ада.Нека.
...
Иска ми се някой да е до мен и да ми маха за сбогом.Но съм сам,съвсем сам.И само един блед спомен се спуска сякаш от нищото,за да ме погали,преди да стана от камък-споменът за златистия смях на Странност в една далечна прозрачна утрин,окъпана в слънце,и нежната усмивка на Майа,която седи на коленете ми и гали лицето ми,за да ми покаже колко е щастлива.Толкова е хубаво,толкова е хубаво,толкова е хубаво...

Има някакъв загадъчен смисъл зад истинските и измислените имена, който не разбирам, но вторите са по- красиви от първите, по- верни, по- точни, изразяващи същността на човека, а не името- дума, която са му дали при раждането, за да го различават от другите.

Обичам онези безкрайно тихи часове, когато нощта уморено си отива, сякаш смирена пред края си,а денят отново изпълзява над хоризонта, теглейки на гръб слънцето, което неотлъчно го следва от милиарди години ...

Душата ми е зимен плаж, покрит с крехките скелети на отдавна умрели чайки ...

- Какво е есента?
- Златен прах от мъртви цветя.
- Какво е зимата?
- Кристална пустош, посипана с пух.
- Какво е пролетта?
- Цветни стъкла с гирлянди от надежда.
- Какво е лятото?
- Горещата въздишка на безкрайността.

Има някаква тъга в смяната на сезоните - в това,как единият едва забележимо започва да избледнява,как силата му намалява и белезите на упадъка му стават все по-видими и все по-необратими,а присъствието на другия плахо започва да се усеща и да набира сили,докато един ден цялата му красота се излее с пълни шепи върху природата и той удобно се настани на трона на предшественика си така,сякаш никога няма да си тръгне.Но само след няколко месеца и неговата гордост започва да се пречупва и прастарата история се повтаря - когато вечните закони превъртят със скърцане колелото на времето, за да покажат на всички,че нищо не е вечно и всичко някога свършва.

Тежките паяжини, замрежили незабелязано всяко ъгълче на еднообразния ми живот, изведнъж бяха махнати и някой бе отворил прозорците на душата ми, за да нахлуе през тях свежата прозрачна кръв на изненадващата любов.