Безкрайният план

Щастието, което се чувства, произлиза от любовта, която се дава.

... човек нагажда миналото и спомените му се състоят от много фантазии.

... каза му Кармен много години по-късно, когато и двамата бяха обходили своите собствени лабиринти и успяха да се срещнат на изхода.

Нищо не е като по филмите, дори смъртта, не умираме мирно и тихо, а сковани от ужас, в локва от кръв и лайна. В киното никой не умира наистина, във войната никой не живее наистина. Във Виетнам си представях, че след малко ще запалят светлините в залата, ще изляза спокойно на улицата да пия кафе и много скоро ще съм забравил всичко. Сега, когато се научих да живея с бремето на добрата памет, вече не си въобразявам, че животът е приказка, приемам го с цялата болка, която носи в себе си.

Доброто винаги побеждава, като в киното, а ние сме добрите, нали? Контролираме небето и морето, можем да превърнем тази страна в пепел и да оставим на картата само един кратер, един огромен крематориум, където нищо няма да поникне още милион години, стига само да натиснем прословутия бутон, по-лесно е, отколкото в Хирошима ... Тези бомби вече са остарели, имаме други, които убиват повече и по-добре ... Но войните не се печелят във въздуха или във водата, печелят се на земята, педя по педя, човек по човек. Безмилостна жестокост.

Когато човек си изкарва прехраната с нещо, което не харесва, се чувства като роб, когато го прави с нещо, което обича, се чувства като принц.

Вече няколко години се надбягвах с влака, първо с намерението да умра, а после просто за да заобичам отново живота. Минаваше с рев четири пъти на ден, като лудо препускащ дракон, смущавайки вятъра и тишината. Чаках го винаги на едно и също място - равен и запустял терен, където в някои периоди се трупаха смет и старо желязо, а в други, когато го изчистеха, ходеха децата да играят на топка. Първо чувах далечната свирка и гърма на машините, после го виждах да се появява, огромна страшна змия от желязо и шум. Предизвикателството бе да пресметна точния момент, за да премина линията пред локомотива, да чакам до последния миг, да го усетя как почти връхлита отгоре ми, и тогава да се втурна като луд и с един скок да стигна отсрещната страна. Животът ми зависеше от най-малката грешка, от най-лекото колебание, от едно препъване в релсата, от пъргавината на краката ми и от моето самообладание.

- Всички гринговци са смахнати, слагат праскови на месото и мармалад на пържените яйца, водят кучетата на фризьор, не вярват в Дева Мария, мъжете мият чиниите вкъщи, а жените - колите на улицата, по сутиен и къси гащи ...