Тази история

... тъгата на младите винаги е неизлечима, а страданията им безпричинни.

Една хотелска стая, след като прибереш нещата си в куфарите и оставиш след себе си само хаос, твоя хаос, е много красив отпечатък и е жалко, че този отпечатък се чете и заличава от отегчени камериерки, чиито мисли са някъде другаде.

Ако има нещо, което винаги ме е очаровало, това е слепотата на родителите спрямо мечтите на техните деца.

Писането обаче е сложна форма на мълчание.

Няма героизъм в присъдите, които си налагаме сами, всъщност това не са присъди, а непонятни удоволствия.

Ако обичаш някого и той те обича, не убивай мечтите му.

Не е въпрос на прошка, аз съм му простил. Но за мен той вече не съществува. Паметта е важна. Не съществуват виновни, а хора, които престават да съществуват. Това е най-малкото, което можем да направим. Това е справедливо.