Островът

Съботната вечер преди заминаването дойде с мирис на зрели смокини. За една нощ плодовете прибраха в зелените си мехчета топлите ветрове и слънчевите лъчи и сега изпускаха опияняващо ухание на уморено лято.

Призоваваха боговете за помощ и съчувствие; в следващия миг ги обвиняваха и проклинаха сляпата им жестокост.

Всички, с изключение на Габриела и Николас, помогнаха разрязаният от метала крак на Франк да бъде увит сравнително неподвижно със сцепена надве фланела и ролкща изолационна лента вместо бинт. Крайният резутат бе, еч Франк изглеждаше обут в черен кавалерийски ботуш.
- Липсва ти само патерица и папагал на работо, за да приичаш на Джон Силвър от „Островът на съкровищата” – възкликна донякъде възхитено хлапето.
- Само да не стане като в „Повелителят на мухите” – мрачно вметна Николас....

Прави стояха само Армандо и Алекс, като за хлапето не бе сигурно дали го прави от кураж, или просто се бе вкаменило от ужас.

Редно е да кажем как лодката получи своето име...
...В едно обаче старите рибари бяха единодушни: всеки предлагаше за име на лодката това на жена си. Тези гръцки жени не се качваха при мъжете си дори за кратка разходка. Причината за ожесточените разпри относно името на прясно боядисания морски съд остана неразбираема за момчетата; най-вероятно защото не бяха женени от 30, 40, 50 години, когато имената на лодките стават толкова важни, особено ако те няма вкъщи от ранна утрин до залез – слънце, дори и в неделя.

Атомите му се разлетяха във вечерния въздух. После пак се събраха в тринадесетгодишното прегърбено тяло, внезапно пронизано от мисълта, че любовта някак си е по-голяма от сърцето, което човек носи. Как бе възможно това!
Николас се облегна на стената и се разплака.

Най-много смях предизвика кир Ставрос. Пърпорещ с моторчето, той се появи с триметрова мачта, пъхната под дясната му мишница и облегната на кормилото. Ако някой от капитаните бе чел книги в младостта, а не бе вадил по 20 километра мрежи на ден, за да изхранва семейството си на това захвърлено в морето парче варовикова скала, то в спускащият се от хълма с мачта под мишница кир Ставрос биха могли да видят героя от Ла Манча, устремил се срещу всички вятърни мелници и срещу всички, които не вярват във вятърни мелници, и, които, в крайна сметка, не вярват в нищо, най-малкото – в себе си; и понеже не бяха чували за Дон Кихот, капитаните се смяха на кир Ставрос през целия ден, а на вечерта мачтата бе изправена насред палубата като тънка свещ в пита на прощъпалник.

На небето Господ правеше хляб и, както винаги през юли и август, бе забравил вратичката на пещта отворена...
... Над целия този свят Господ бе опекъл хлябовете си и ги поръсваше с подправки, та въздухът се преизпълваше и ухаеше на суха мента, див копър, дафинов лист и канела.

Случвало се бе момчетата да нощуват на островчето с позволението на родителите и при изричната уговорка да се обаждат с мобилните телефони. Ако бяхме на тяхно място преди години, щеше да ни се наложи да сигнализираме чрез паленето на огън, с дим, справедливо бе отбелязал по този въпрос бащата на Николас.

Светлината е невидимият пясък в часовника на лятото. Вероятно затова най-голямата измислена мерна единица за пътуване в тъмния и пуст космос е светлинната година. И всяко лято, което пускаме в себе си със слънцето, ветровете и мириса на горещи треви, ни подарява светлинна година живот.

Той едва ли ще разбере, че има острови, изплетени от светлина и сън, от лято и въздух, от илюзия и вълшебство. В малко години от живота си човек може да тръгне с крехката армада на копнежа към тяхното откриване. Малцина са мъдри, за да разберат, че и пътят е остров. После вечната вода на времето се затваря и връщането е невъзможно.

Хората приемат всяка лъжа в името на надеждата. Самата надежда, хлапе, не е лъжа. Всичко е надежда.

Птиците не знаят как летят. Ако ги попитате ще размахат крила.

Книгите за деца ги четат възрастните, за да спрат времето.

Атомите му се разлетяха във вечерния въздух. После пак се събраха в тринадесетгодишното прегърбено тяло, внезапно пронизано от мисълта, че любовта някак си е по- голяма от сърцето, което човек носи. Как бе възможно това!

Така из тетрадката на лятото се търкалят децата- букви, изплетени от светлина, сенки, вятър и семенца. Животът бавно ги срича, а прочетеното видимо му доставя наслада.

Той едва ли ще разбере, че има острови , изплетени от светлина и сън, от лято и въздух, от илюзия и вълшебство; в малко години от живота човек може да тръгне с крехката армада от копнежа към тяхното откриване; малцина са мъдри за да разберат, че и пътят е остров; после вечната вода на времето се затваря и връщането е невъзможно.