Небесните пасбища

Същата вечер тя писа в едно писмо: „След елементарната потребност да живее и да възпроизвежда човек иска преди всичко да остави някаква следа от себе си, може би като доказателство, че наистина е съществувал. И той оставя това доказателство върху дърво, върху камък или върху живота на други хора. Този дълбок стремеж съществува у всеки — от хлапака, който пише мръсни думи в обществения клозет, до Буда, който е изрязал образа си в съзнанието на цяла една раса. Животът е толкова нереален. Ние, струва ми се, сериозно се съмняваме, че съществуваме, и затова правим всичко възможно да го докажем.“

Хората от долината разправяха най-различни истории за Джуниъс. Понякога изпитваха към него онази ненавист, с която трудовите хора се отнасят към ленивците, други път му завиждаха на мързела, а често пъти го и съжаляваха, защото бе толкова объркан човек. Но никой в долината не си даваше сметка, че той е щастлив.

— Госпожа Мънро иска да ти даде нещо, Робърт — каза госпожица Морган.
След този увод госпожа Мънро пристъпи напред и сложи пакета в ръцете му.
— Я какво добро момченце!
Роби остави внимателно пакета на пода и сложи ръце на гърба си.
— Отвори го, Робърт — обади се строго Т.Б. Алън. — Що за възпитание?
Роби го изгледа с неприязън.
— Да, сър — каза той и развърза канапа.
Пред него лежеха ризите и панталоните и той ги гледаше с недоумение. После очевидно разбра какво значи това. Лицето му пламна. За миг той се огледа трескаво, като хванато в капан зверче, и после излетя светкавично от стаята. Настоятелството го чу как взе стълбите на два скока и толкоз — изчезна.
Госпожа Мънро се обърна безпомощно към учителката:
— Но какво му е на това дете?
— Мисля, че го притеснихте — отвърна госпожица Морган.
— Защо да сме го притеснили? Бяхме толкова мили с него.
Учителката се опита да им обясни и дори се поядоса, докато им обясняваше.
— Как да ви кажа… допреди малко той нямаше представа, че е беден.

Джуниъс нямаше представа за отношението на съседите към него. Той продължаваше да си живее от щастливо по-щастливо. Животът му беше толкова нереален, романтичен и безпредметен, колкото и мислите му. Да се припича на слънце и да си топи краката в потока — това му стигаше. Вярно, нямаше прилични дрехи, но къде ходеше, та да се нуждае от такива дрехи?

— Чинарът расте голям и хубав — обади се Джуниъс. — Струва ми се, че онова, което е хубаво и добро, трябва да бъде много голямо, за да оцелее. Дребните добри твари винаги биват унищожавани от дребни зли твари. Голямото животно рядко бива отровно или коварно. Ето защо в човешкото съзнание голямото е свързано с доброто, а малкото със злото.

В същност те не разговаряха, а оставяха семето на мисълта да покълне от само себе си, а после наблюдаваха с почуда как кълнът расте и се разклонява. И се изненадваха на чудноватите плодове, които техният разговор даваше, защото те не насочваха в определена посока мисълта си, не я подкастряха, нито пък я подпираха с пръти, както мнозина правят.

— Знаеш ли — говореше той, — когато децата умряха, стори ми се, че съм достигнал върха на ужаса. После, докато си мислех това, ужасът се превърна в скръб, а скръбта премина в тъга. Изглежда, не съм познавал много добре нито жена си, нито децата. Може би защото те бяха твърде близо до мен. Странно нещо е това да знаеш, да познаваш. То не е нищо друго освен вникване в подробностите. Има различно устроени умове, едни виждат надалеч, други — наблизо. Аз никога не съм бил способен да виждам нещата около себе си. За Партенона, например, знам много повече, отколкото за собствената си къща.

Сякаш цялата долина дебнеше и чакаше времето, когато Роби ще тръгне на училище. И когато при откриването на учебната година, след шестия си рожден ден, той не се появи в училище, Джон Уайтсайд, който беше на щатна работа в училищното настоятелство, изпрати писмо на Джуниъс Молтби.
— Изобщо не съм се сетил за това — каза Джуниъс, след като прочете писмото. — Ти май ще трябва да тръгнеш на училище.
— Не искам да ходя на училище — опъна се Роби.
— Знам, че не искаш. И аз не искам. Но има закони все пак. А законът съдържа нещо, което до известна степен осигурява спазването му и се нарича наказателни мерки. Значи, трябва да видим кое ще натежи — удоволствието да нарушим закона или наказанието.

Странно нещо е това да знаеш , да познаваш.То не е нищо друго освен вникване в потребностите.Има различно устроени умове, едни виждат надалеч,други- наблизо.

След елементарната потребност да живее и да възпроизвежда човек иска преди всичко да остави някаква следа от себе си , може би като доказателство,че наистина е съществувал.И той оставя това доказателство върху дърво, върху камък или върху живота на други хора.Този дълбок стремеж съществува у всеки - от хлапака , който пише мръсни думи в обществения клозет , до Буда , които е изрязал образа си в съзнанието на цяла една раса.Живота е толкова нереален.Ние, струва ми се, сериозно се съмняваме, че съществуваме , и затова правим всичко възможно да го докажем.

Животът на повечето хора протича по една и съща крива. Нанагорнището на младежките амбиции, заобленият връх на зрелостта, след него полегатият склон на разочарованието и накрая равнина, в която очакваш смъртта си.