Необитаваният рай

Знаех, че всички ключове пазеха история, която единствено те можеха да разкрият: да отворят или да заключат загадъчни места със спотайващи се желания, надежди, ужас, спомени ...
Или огромна празнота.

Можеш да прекараш дни, дори години наред, като се движиш в мъглявина, сред която едва си даваш сметка какво става наоколо.

Мълчанието може да бъде най-жестокото откровение.

- Аз съм приятелка на Гави и ние сме ... любов.

Беше първото обяснение в любов, което получих. И ми се струва поне, че и най-искреното. От чутото и изреченото над прозаичните моркови, осъзнах, че сърцето може да спре не защото животът е секнал, а точно обратното, защото е толкова пълен, че то се задавя. За секунди животът разтваряше прозорци, прескачаше тераси и покриви и политаше.

Когато си дете усещаш нещата, без да си даваш сметка, че ги разбираш.

Когато си на десет години нещата по-скоро се долавят в тона на гласа, а не в смисъла.

Пустият парк, мъжът и момичето, самотни скитници в тишината.
Безлюдният парк, покрит със сняг, кристалното езеро и пълното отсъствие на думи и на шумове - и сетният лист да се бе откъснал и да бе паднал, щяхме да го чуем - сякаш всичко се грижеше да не наруши безмълвния разговор, който нашите две ръце измисляха.

- Обърни внимание на дърветата, на стволовете им през зимата- каза изведнъж Едуарда.
Погледнах от двете страни на улицата - дърветата, всичките без листа, а клоните им почти черни, се очертаваха в ясния ден.
- Като хората са - добави - много листа, много блясък ... прикриващ истинската им същност. Идва зимата и не прощава: изважда на показ както правите, така и кривите стволове. Така прави зимата. Казвам ти и с хората е същото в последния отрязък от живота им.

Ще го разбера ... а и да не го разбера, няма значение, защото ще си го доизмисля.

Очевидно детството е по-продължително от живота.

- Хора - отвърна накрая. - Не искам да живея с тях, нито да бъда като тях.
Тръпка ме прониза. Гави ме притисна до себе си и каза:
- Ще си ида, но ще се върна. Да, ще си ида, но ще се върна за теб...
- Не си отивай - мъката стягаше, като с клещи, гърлото ми.
- Ще си ида, както и ти, защото всички деца си отиваме. Но ще се върна. Кълна ти се, ще се върна за теб. И ти ще ме разпознаеш.
Беше като в сън, все едно сомнамбул говореше. Но за мен тези думи бяха толкова отчайващи, толкова жестоки, че не се сдържах и изкрещях:
- Не си отивай, не искам да си ходиш...
- Не може, ние растем... - ми отвърна много бавно. Вече не говореше като дете. Говореше така сякаш беше самото време...
- Като порастваме си отиваме и никога, никога повече не се връщаме. Само аз съм сигурен, че ще се върна за теб, защото аз и ти сме различни...

- Здравей...аз съм Адри - пророних.
За момент, който ми се стори безкраен, той остана неподвижен като статуя. Внезапно обаче подскочи - с един от тези подскоци,които ме бяха накарали да повярвам, че може да лети и извика:
- Адрррри...!
Прозвуча като боен вик, но беше любовен. Прониза ме като светкавица.
- Ела,ела...-повтаряше.
Или по-скоро крещеше. Само знам, че ме очакваше с разтворени обятия и ме прегърна.
Аз стисках очи, без да разбирам добре защо. Когато ги отворих обаче, още ме държеше в ръцете си и силно ме прегръщаше.
Нещо сънувано или преживяно преди много време ме споходи: познавали сме се от по-рано или щяхме да се опознаем в бъдеще, което още не бе дошло. Но се случваше в осезаемото настояще, толкова жестоко, колкото и обедната светлина, която понякога наранява...