Господ слиза в Атина

Шляенето е висша форма на радост от изтичащото време.

Мъжете винаги си мислят, че са незаслужено обичани ... Или се надценяват, или се самобичуват. И никога не гледат любовта в очите... Когато проумеят, че някой ги е обичал, този някой е вече много далеч.

Да можеш да оставиш някого да си отиде в точния момент е по-важно, отколкото да го срещнеш в подобен.

Правя разлика между жена, с която спиш, и любовница. Първата е стихиен бунт, втората - осъзната революция, която може да доведе до смяна на режима.

Мъжът не осъзнава любовта в сегашно време.

Прави любов с него, сякаш подлага под главата му ментова възглавница. Сякаш довършва живота му с окончателен жест. Подарява му не само безсмъртие, но и ироничното му обяснение.
Насочва го из себе си с лекотата на лоцман, който и насън вижда подводните скали на пристанището.За миг не забравя крехката материя, от която е изплетен този мъж. Всеки мъж.
И всеки следващ.
Дори когато стене от възбуда, тя чува бъдещите му стонове. Усеща вкуса на сълзите, които ще пролее за нея. Нищо от това, което му дава сега или ще му даде в миговете напред няма да замести отсъствието и. Липсата. Празнотата.
Знае това. Свикнала е. Нищо не може да направи.
Както и не прави.
Освен любов. Сред липсата на въздух в Атина.

Прави любов с нея, сякаш иска да я изличи. Да я разпадне на атоми, вопли, оргазми. На слюнка, сълзи и влага. Да я изпари като капка мляко върху гореща печка.
И после да знае, че я няма. Да не стои пред очите му като огромна въпросителна, на която не може да отговори. Или не иска, защото знае отговора.
Люби я, сякаш изкачва връх. Лагер след лагер. Усилие след усилие. Сякаш върхът има стигане и победата си заслужава.
Присъствието и е бездна, която го плаши. Врата, от която лъха хлад. В нея има познание, на което не е способен, но което- сигурен е, съществува. Място, от което извира ирония. Спокойствие. Липса на тремор в ръцете.
Отсъствие на страх.

Само Господ има нерви за секундите.