Леа

После, съвсем внезапно ми стана ясно, че винаги е жестоко, когато поледите на другите спират отгоре ни, дори и ако става дума за благонамерени погледи. Превръщат ни в артисти. Вече не можем да стоим там единствено заради себе си,трябва да присъстваме и заради другите, които успяват да ни отвлекат от собствената ни същност. И най- лошото, ние трябва да се правим, че сме нещо опредлено. Другите го очакват. А може изобщо да не сме това, за което се представяме.

...дъщеря ми е същество, което се състои от различни пластове; направена от много душевни слоеве живее на различни нива, в които може да влиза и от които може да си тръгва, а сега отново се бе върнала на онова ниво, което дълго време бе оставила пусто и неосветено, малко като празен перон на изоставена гара.

Съществува нещастие от такава величина, което не можеш да носиш мълчаливо в себе си.

Може ли човек да бъде котва за друг - за някого, който не иска да се довери на собствените си ръце?

Както човек се усмихва на друг, към когото изпитва вина, която не може да заличи, вина, която погребва всичко и усмивката идва да покаже, че това е ясно и се знае. Усмивка, която започва там, където свършват молбите за прошка. Усмивката, като единствено спасение да не се вкамениш.

Образът на тези две ръце е един от най-хубавите кинообрази, които познавам. Изглежда толкова лесно и прелестно, когато двете се докосват, сякаш няма никакво колебание, прилича повече на щастие, щастие, което можеш да достигнеш само когато заложиш всичко, дори и живота си. Нечуван, ужасно смел гамбит, чрез който двете жени се издигат над цялата власт на света, макар и само в последните секунди от живота си.

... за минути победител, за години напред победен.

Любов заради трети човек. Любов поради изоставеност. Като издигане на крепост срещу болката от раздялата. Любов, която всъщност съвсем не е насочена към другия.

... тя свири така, сякаш строи имагинерна катедрала от звуци, в която някой ден би могла да се подслони, когато вече няма да е в състояние да понася живота.

По някое време всички започваме да не разбираме нормалната същност на живота.