Жертвени клади

МЕЧТАТЕЛ

Аз израснах див сред слънчогледите,
шибан от коприва и лъчи,
бях сираче, босо, непогледнато,
с тъмни и уплашени очи.

Слушах песни, дето стръвно викаха
вечна жажда, скърби и беди,
и поглъщах с огнените приказки
лами и русалки, и звезди.

Слоговете, блатото край селото,
канарите, буйната трева,
всичко туй за мене бе населено
с приказни и чудни същества.

Жабите с корони там се гуркаха,
под водите бляскаха дворци,
пирове ехтяха под печурките,
свиреха джуджета и щурци.

А в луната бикове се бореха,
та в нощта отхвръкваха искри
и бучаха змейове в просторите,
и шумяха тъмните гори.

В тоя свят на парата и жиците —
ето ме загубен без следа
с мойта дива нежност във зениците
и в душата — с късче от звезда.

Що да сторя сам посред бетоните,
господи, какво да сторя аз,
който бродя, оглушал от стонове,
и не чувам нийде твоя глас?