Тромпет

Хората не умират внезапно. Смъртта не е събитие. Дори в случаите на инфаркт и автомобилна катастрофа скоропостижна смърт няма. След като сърцето спре да бие, животът продължава. Убеден е в това. Хората са го знаели още преди векове. Бдели са над тялото девет дена преди да го погребат- за всеки случай. Някогашните хора са се страхували да не бъдат заровени живи. Смъртта не е краят както се твърди. Тя е безкраят. На всички им се иска да вярват, че смъртта е бърза, защото изпитват дълбок, неописуем страх от умирането. В интерес на истината обаче смъртта си играе с нас, шикалкави, мотае се, държи се несериозно, самопочиства се. С метла и лопата. С препарат. С голям жълт парцал.

Мохамед можеше да си мълчи с точно тази жена цяла година, може би две, без да напуска канцеларията. Едната от секретарките му просто щеше да носи и отнася храна, а те двамата щяха да си стоят, да поглеждат през прозореца, да наблюдават как странната птица пикира и каца пред очите им, как странното дърво потреперва.

А когато поеме на път той е като цяла конница, препускаща към своя край. Безкрайните тресавища. Голямото устие. Шотландия. Африка. Робство. Свобода. Той е момиче. Мъж. Всичко, нищо. Той е болест и здраве. Слънцето. Луната. Черно и бяло. Нищо не може да го пречупи. Нито миналото, нито бъдещето. И той забива горно до и освобождава. Изкрещява. Освобождава го. Огъва тоновете. Огъва тялото си. Тялото му се превива на две. Тропмпетът му сочи пода, после небето. Изсвирва още едно горно до. Държи го. Просто продължава да надува. Да свири собствената си история. Да я свири с вятъра. Да я разкъсва. Да раздира себе си. Докато се взриви. Чак тогава се завръща. Бавно, съвсем бавно слепва парченцата и става цяло.