Морето

Годината беше към края си. Защо си въобразяваме, че нещо ново може да дойде на нейно място, само поради една смяна на числото в календара?

Тези дни ми се налага да поемам света на малки и внимателно премерени дози, нещо като хомеопатично лечение ...

Двамата бяха близнаци...
когато се престраших да помоля Хлое да ми разкаже съвсем откровено, защото много исках да узная как се чувства човек , какво представлява това състояние на неизбежна близост ... тя се замисли за миг ...
- Като два магнита - така каза, - но откъм обратната страна, привличат се и се отблъскват.

... защото спомените много държат да съответстват напълно и безпогрешно на отново посетените места и неща от миналото.

Какви малки съдове с тъга сме всички ние, плаваме в приглушената тишина през мрака на есенните дни.

Вълните забиваха нокти в пасивния подмилкващ пясък по продължение на прибоя, дращеха, мъчеха се да отстояват територията си, но очевидно не успяваха.

Има моменти, когато въздействието на миналото е толкова силно, че човек може да бъде пометен.

Как яростно духа вятърът днес, напразно налага стъклата на прозорците с меките си юмруци. Това е точно онова есенно време, бурно и ясно, което винаги съм обичал.

- Поне си свали палтото - казах.
Но защо поне? Що за нещо е това разговорът между хората?

- За бога, без мелодрами! - изсъска. - В края на краищата нищо не е станало, просто умирам.

Лек ветрец целуна плажа и се затича по него на верев под извилия се слой сух пясък, после хукна по повърхността на водата и я насече ма малки остри метални отломъци.