МЪГЛОРОДЕН: Последната империя

Има ли нещо по-красиво от слънцето? Често го гледам да изгрява, тъй като заради неспокойния си сън се будя рано сутрин.
Всеки път, когато съзирам успокояващия му жълт блясък над хоризонта, се изпълвам с още мъничко решителност и надежда. В известен смисъл слънцето е едно от нещата, които ми помагат да продължа.

— Хам често задава въпроса дали такова нещо като злото наистина съществува.
— Господарят Хамънд обича да задава въпроси — отвърна Сейзед, — но дори той не поставя под въпрос отговорите. Има зли хора… също както и добри.

— Веднъж вече те убих — продължи лорд Владетеля.
— Опита се — отвърна Келсайър и силният му глас отекна над площада. — Но не можеш да ме убиеш, лорд Тиранино. Защото аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата.

Той ме биеше. Непрекъснато. Ругаеше ме, крещеше ми, плашеше ме, че ще ме зареже. Всеки ден си повтарях, че го мразя. И го обичах. Все още го обичам. Боли ме, като си помисля, че си отиде завинаги.

— Не можеш да престанеш да обичаш някого само защото те е наранил — продължи той. — Макар че би било по-леко.

Усмихна се насила. Усмихваше се въпреки мъката от смъртта на тези хора, усмихваше се, защото го правеше винаги. Така бе доказал на лорд Владетеля — и на себе си, — че не може да бъде победен.
Да, той нямаше да се откаже. Още не беше приключил. Изобщо.

... Имах нужда да ми се напомни, че хората продължават да се борят дори тогава, когато положението изглежда безнадеждно.

— Хората са по-издръжливи, отколкото си мислим, господарю. Често вярата ни е най-силна тогава, когато би трябвало да е най-слаба. Такава е същината на надеждата.

— Не зная — рече скептично Вин. — Искам да кажа, щом лошият ти късмет е ограничен, не важи ли същото за добрия? Всеки път, когато се случи нещо хубаво, ще се притеснявам, че съм го похабила.
— Хъм. — Сейзед я погледна. — Предполагам, че зависи от гледната точка.

... Може би ще ви е от полза, господарке, ако се изпълните с мисълта, че късметът ви не винаги е бил лош.

... всеки човек е роден с определено количество лош късмет. Всеки път, когато се случвало нещо неприятно, те се смятали за облагодетелствани — оттук нататък животът им щял да става само по-добър.

- Досега лъгал ли съм ви?
- Най-добрите лъжци са тъкмо тези, които през повечето време говорят истината.

... Това, което не разбират — и което трябва да разбереш ти, — е, че хората непрестанно манипулират други хора. Нещо повече, манипулацията е в сърцето на обществените взаимоотношения. — Той се облегна назад и повдигна леко бастунчето. — Помисли върху това. Какво прави мъжът, когато търси вниманието на млада дама? Опитва се да я манипулира да го погледне благосклонно. Какво става, когато двама стари приятели сядат да си пийнат? Разказват си разни истории, като се мъчат да се впечатлят един друг. Животът на хората е преплетен с позьорство и внушение. И в това няма нищо лошо — нещо повече, ние зависим от него. Тези взаимоотношения ни учат да общуваме с оставалите. — Пое си дъх и посочи Вин с бастунчето. — Разликата между Усмирителите и обикновените хора е, че ние осъзнаваме какво вършим. Само дето имаме леко… предимство. Но дали то е по-различно от това да притежаваш вродена харизма или чудесни зъби? Не мисля.

— Аз… не вярвах, че някога ще заслужа подобно нещо.
— Какво има да се заслужи? — попита Келсайър, докато навличаше своята пелерина. — Ти си такава, каквато си, Вин.

Келсайър се върна в предната стая, дръпна Доксон настрани и му заговори тихо. Вин се приближи незабелязано, за да ги подслуша, но Сейзед внимателно положи ръка на рамото й и каза неодобрително:
— Господарке Вин. Ако господарят Келсайър искаше да чуете какво казва, не смятате ли, че щеше да говори високо?

Вин се постара да прикрие омразата и бунта в очите си. Просто сведе поглед, та Кеймън да види само онова, което би желал. Имаше и други начини да си силен. Този урок го бе научила сама.

Смятам се за принципен човек. Но кой не се мисли за такъв? Дори главорезите, открих, намират известен „морал“ в действията си.
Сигурно, когато някой друг се запознае с историята на моя живот, ще ме нарече религиозен тиранин. Ще сметне, че съм арогантен. Но с какво неговото мнение е по-вярно от моето?
Предполагам, че всичко се свежда до един-единствен факт: в края на краищата аз съм този, който командва армията.

— Как го правиш? — попита Менис и смръщи вежди.
— Кое?
— Как се усмихваш толкова често?
— О, просто съм щастлив човек.
...........
— Питаш ме защо се усмихвам? Ами, лорд Владетеля, изглежда, смята, че смехът и радостите са позволени само на него. Решил съм да го оборя. Това е една от битките, която не изисква особено усилие.

— Когато доживееш до моята възраст, ще разбереш колко е важно да си пазиш силите. Някои битки просто не си заслужава да се водят.

... Последния път, когато опитах господарска храна, три дена ме боля стомахът. Новите вкусове са като новите идеи — колкото си по-стар, толкова по-трудно ги смилаш.