Пейзажи на душата

КУКУВИЧА ПРЕЖДА

Селце планинско, сред което
Лениво есента пълзи
И блеят тук-таме кози
В шубраците на битието.

С една протяжно-мътна бара,
Сънуваща, че е река,
С два голи тръна за лъка
И мрак по църквицата стара.

Далечен вой, ята бездомни.
Полумъгла – полузвезди.
Пролайват псета – кой си ти
И кой с какво ще те запомни?

А в отговор – така позната,
Всебългарската тишина.
И тъмнина, и тъмнина
В дълбочините на душата.

Така животът си изтича...
Озърнеш се – ни чужд, ни свой.
Луна в ръждивия покой.
А през луната – бог наднича.

Сънлива влага се процежда
По хълбоците на нощта.
Две-три кратуни на плета.
Пред прага – кукувича прежда.

Селце
Селце на хълма.Под селцето -
рекичка, шипка и щурче.

Каквото шипката прошушне,
щурчето в миг го отрече.

Един старик върви по пътя
и с кончето си разговаря.

Пролае пес, петел пропее
и времето си изтече.