Вечерен тромпет * Честен кръст

Вик в тишината

Вятър иде от земята - август бавно се руши.
Спят на сенките стадата със слънчасали души.
Сури хребети се гонят в прежълтялата вода.
Съхнат нивите по склона, ходи в ниското върба.
Жал из въздуха се вдигна и се втурна право в мен,
че животът - още малко - и ще свърши като ден.
А ветрецът пак се носи - още времето тече -
и тревиците са остри като шпори на врабче.
Как ме дърпаха къпини, как животът ме въртя
и на тридесет години колко тегоби видях!
Пръстите ми на ръката никога не бяха шест -
ако е така нататък, да се издимя без вест.
Няма повече да жаля и било какво било...

И защо ли се търкаля слънчевото колело?

Сигурно за да догоня пътника на оня бряг
и като пешак и конник да отминем - брат до брат.
Но душата премалява - вятър житото плете,
заекът с ухото шава, моя страх да прочете.
После прекоси реката хълма, подивял от пек,
и потънаха в житата кон и шапка, и човек.
И отново се полюшна сянката като врата.
Сухо, пясъчно и пусто - да умреш от самота.
Камък от брега ще падне - тишината закипи.
Някъде животът шавне. И побърза да заспи.

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Сватбата на мама

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори ...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнем в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.