И дойде великанът ...

Тогава за пръв път в живота си почувствах, че бремето на личното щастие е по-тежко от бремето на мъката - в беда винаги остава надеждата за нещо по-добро, а тук всичко се беше сбъднало изцяло и докрай и новото, което трябваше да последва не се виждаше, понеже времето спря на тази най-висока точка на хубавото, по-хубаво от което вече не можеше да се очаква. Всичко беше така, както си го предчувствах: искаше ми се да закрещя и сега знам защо самотният дивак е надавал продължителен победен вой, когато е имал късмет в лова или при схватка с врага - виел е не само от ликуваща радост, но и от страх, че сам не може да я понесе, то е било вик за помощ.

- Мигар не ме обичаш? - себеосъдително каза Ирена. Беше като побъркана. Не можах да потисна онова, което нахлу тогава в сърцето ми - страх за нея, болка на обида за себе си ... лошо чувство за нещо си и моята готовност цял живот да я срещам ей такава - жалка, налудничава, безкрайно любима, моя нежена-жена.