Конармия

Куршумите скимтят и пищят. Техният поплак расте непоносимо. Куршумите раняват земята и се забиват в нея, треперейки от нетърпение.

Селото плаваше и отичаше; червена глина течеше от тягостните му рани. Дъждът шибна ракитите и отмаля. Вечерта излетя към небето като ято птици ...

Отново заваля дъжд. Мъртви мишки заплуваха по пътищата. Есента обкръжи със засада сърцата ни и дърветата, голи мъртъвци, поставени на два крака, се залюляха по кръстопътищата.

Валеше дъжд. Над измокрената земя се носеха вятър и мрак. Звездите бяха угасени от набъбналите мастилени облаци.

Неуморимият вятър, чистият нощен вятър пее, налива се със звън и люлее душите. Звездите пламтят в тъмнината като венчални пръстени, падат по Льовка, заплитат се в косите му и гаснат в чорлавата му глава.

И чудесна нощ разпъна своя шатър. И в този шатър имаше звезди-кандилца.

Спокойствието на залеза беше направило тревата край замъка синя. Над езерцето изгря луната, зелена като гущер. През прозореца виждах имението на графовете Рациборски - ливадите и плантациите с хмел, скрити в копринените панделки на здрача.

И двамата гледахме на света като на ливада през май, като на ливада, по която ходят жени и коне.

Оранжевото слънце се търкаля по небето като отсечена глава, нежна светлина припламва в клисурите на облаците, щандартите на залеза се веят над нашите глави. Мирис на вчерашна кръв и убити коне капе във вечерната прохлада.

Мощното "ура" стихна. Канонадата се задави. Един непотребен шрапнел се пръсна над гората. И ние чухме великото безмълвие на сечта.

Пожарът на залеза се разля над него, малинов и неправдоподобен, като приближаващата смърт.

И ние се движехме срещу залеза. Неговите кипнали реки се стичаха по извезаните пешкири на селските ниви.

Вечерта ме загърна в живителната влага на здрачните си чаршафи ...

Никакво желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо, както точката, поставена навреме.

Никой в света не чувства новите неща по-силно от децата.