Марион живее

Чувството, че краят на света настъпва, е станало нещо толкова всекидневно, че почти не го забелязваме.

И човекът като катеричката, мравката и язовеца принадлежи към онези същества, които обичат да трупат. Ние събираме мебели, пари, мръсни парцали и какво ли не, а после си блъскаме главите как да ги приберем и запазим. Живеем като торни бръмбари : събираме всичката мръсотия, до която можем да се доберем, правим я на чистичка топчица, а след това я браним с цената на живота си - затова ще има войни до самия край на света.

Щастието е като радий; то е нещо, което се понася само в безкрайно малки дози, но което черпи само от себе си нови сили, светлина и излъчване.

Истината е нещо твърде велико, възвишено и ценно, за да можем да я разберем.

Нищо на света не е толкова трагично, отчайващо и ужасно, та да не може да бъде същевременно и комично.

Kутийката свири една-единствена мелодия, тя е кратка и свършва бързо...

В човешкото тяло се крие някакъв особен вид постоянство и вярност.
То копнее и е влюбено дълго време след като любовниците ни напуснат или умрат, дълго след като съзнанието ни се отдръпне от тях, заличи ги и дори започне да ги мрази, вместо да ги обича.

Угаснал вулкан. Малко пепел - това е всичко, което е останало...

Любовта винаги прави обратното на онова,което е необходимо; съзнава го,но въпреки това не престава да го повтаря отново и отново.

В края на краищата всичко трябва да съставя едно цяло, макар сега да прилича на мозайка.

Във всяка катастрофа, която ни сполетява, съществува и голям дял удовлетворение. Тя действува като хирургически нож по отношение на външните сили и при всяко предизвикателство ние откриваме колко много сила и смелост са били скрити в нас.

Koлкото по-бавно е едно пътуване, толкова по-богата е жътвата от него.

Когато продължава достатъчно дълго, всеки страх се превръща в навик и нищо не е толкова учудващо и толкова успокоително, колкото човешката способност да свиква с всичко.

Мъжете имат някаква странна, първична гордост:
тя е вкоренена дълбоко в техния пол и мисля, че онова, което наричат любов, е до голяма степен тяхната потребност да се убеждават отново и отново, че още са силни и добре работещи машини

Споменът е нещо по-различно от знанието.Нещата, за които си спомням, са само смешни дреболии. Скъперна работа. Парченца цветно стъкло, които не образуват дори калейдоскоп.

Но всеки мъж, независимо дали е бил дълго или само малко при теб, оставя нещо след себе си, преди да си отиде:деца, пари, името си, грамофонните си плочи, рецептите за коктейл, малки спомени, шепа опитност, късче знание, копнежна жажда за неговите ръце, за неговия глас, за неговата нежност, капка горчивина, една бръчка на челото ти, една острота в смеха ти.

Никой не получава по-тежък товар от този, който може да носи.

Понякога ми се струва, че в дъното на всяка любов и на всяка целувка дреме частица смърт и убийство.

Човек може да преживее много горчивини, но ябълковите дървета не престават да цъфтят...