Другия

Човек не може цял живот да преживява разрива на най-истинските си дни, не, може, но не бива! Тази любов е все още толкова топла и силна, че ако се оставя да я препреживявам, тя е напълно способна да ме разруши. А не ме ли разрушава всичко останало ?

...исках да създадем едно пространство на тишина и хармония, което да ни огражда от всичко около нас. Да бъдем малко-малко един до друг, малко спокойни от това и такова едно мъничко като копче щастие.

Музиката сякаш полагаше бинтове, напоени с целебна течност върху разранената ѝ душа.

Мария замълча ...Ако беше избълвала само част от напиращото в нея, щеше да заприлича на необичана молеща ...

Но ако не беше ти, с кого щях да си говоря в нощната безсъница? С кого щях да се карам? Сигурно малко хора разбират колко е важно да има с кого да се скараш. Да го обвиниш за собствените си сривове, за непостигнатото, оставено по средата. На кого щях да прехвърлям глупостта, безволието, мързела си, безсърдечието, сковаността, егоизма, мъничките подлости, своята зле прикривана лошотия?

Ненавиждам очакването.То ме преследва. Вселило се е в гърдите ми и е неизтребимо. Ненавиждам агресивността му. Особено когато искам нещо. Нещо особено важно. Или което ми изглежда важно ... Усещането е, че точно камък ти е легнал на сърцето. Освен това очакването е телефон. В сърцето на очакващия се е настанил един телефон, сърцето се е втренчило в него, но няма ни звън, ни съобщение. Едно цяло лято го чаках да звънне... Телефонът не звъни, за да отмести камъка поне за малко ...

Младостта беше едно дълго, неусетно време, изпълнено със задъханост и "трябва".