Трънски разкази

Понякога само си мълчаха, но това не беше тежко мълчание, а мълчаливо споделяне.

Но мале нека да ти каже - от ден бех у тая къща, от век те обичах, сине!

Луната посребри мокрото на пътеката, а вълкът се извърна, вдигна глава към нея и резна в небето жалния си вой ...

Отчето разбра, че е попаднал на място, където всички са добри християни, но никой няма Вяра.

Отколе оброчните животни са мъжки. Женското е меко, сладко и мило. Кръвта му е чиста, дарява живот и не го бива за плата и курбан. Мъжката кръв е курназ, тя съгрешава и само тя измива грях. Пие живот и плаща за живот - душа за душа ...
Кръвта от прерязаните гърла на курбанлиите овни се плисна по заснежената земя. Мегданът се нашари, задимиха тъмни локви. Хорото ги нагази и зарисува червени причудлици по бялото на недокоснатия сняг. Сякаш ергените нарочно сгазваха девственото с кървавите си крака, взимаха своето, обезчестяваха снега, зимата, мачкаха ги, после пак през димящата чернилка и пак в белия килим ...

Селото криво-ляво умее да преглъща майчино чернило, но сирашката попара задълго горчи и присяда.

Снегът превърна света в пряспа.

Луната не му помагаше да намира пътя си, защото вятърът пилееше по небето облачни стада, които препречваха светлината.

Зимата полека отстъпваше позиции. През деня откъм селото нагоре по баирите настъпваха цветя, сякаш подгонили снега към високото, мамейки с цветове, непривични за зимните очи на хората.