Балканска сюита

Жената не помнеше как е намерила обратния път нагоре по стълбите, как са я извели от конака, как е поела по сокаците към къщата си. Стъпките ѝ бродираха от стена до стена тесните улички, кърпата ѝ падна, прошарените ѝ плитки се развиха и увиснаха, устата ѝ хапеше ръцете, отрудени и напукани, люлели чедо за войвода, пояс навили на страхливец.

- Ага, сираче съм аз. От стареца, дето ме отгледа, се научих да се уча. От изгревите знам да грея, от залезите - да заспивам, от реката знам да съм красива, от гората знам да се одевам.

Залезът се разля над гората, последните слънчеви лъчи запалиха кората на вековните дървета, откроиха страховитата плетеница на клоните им. От изток нощта протегна по коритото на реката чудовищен език и изгълта деня. Горските птички се стаиха през тези няколко секунди, в които светлината предаде на мрака грижата за света.

Намразиха Росица, защото им бе отнето правото да я обичат.

Когато животът губи стойност, хлябът става живот. Злато не се яде.

Вятър разроши нивите, разлюля ги. Леките възвишения протегнаха дълги сенки към бея. За миг му се стори, че се носи сред африканската пустош - кехлибарените класове го обгърнаха като пясъчни дюни, вятърът нашепна същите извечни тайни. Препускаше в привечерна пустиня ... От хляб.

Слънцето потъваше бързо зад далечните планини като жълтица в кесия на скъперник.

Животът се търкаляше като изпусната по баир каруца ...

Съдбата е път и нема прека пътека ...