И птиците не пееха

Нека да кажа тогава, че написах тази книга с твърдото убеждение, че никога не е имало и не може да има "добра" война. Моята беше от сравнително добрите (стига, разбира се, подобни бедствия да могат да са добри) и въпреки това бе ужасна, кошмарна. Толкова ужасна, че през тези три десетилетия пазех ужасния спомен за нея, грижливо обвит в защитената пелена на забравата, и щях да съм много доволен, да го бях оставил заровен там... но не издържах, защото Прастарата лъжа - временно поставена под съмнение от разгрома във Виетнам, пак печели поддръжници; шепот, който скоро току-виж се превърнал в пронизителен вик, тласкащ ни отново към кървава касапница.
Dulce et decorum est pro patria mori.

Пръкнала се в Ада, много преди Омир да я освети, и оттогава отпратила толкова хора към лудост и разруха, тази Прастара лъжа трябва да бъде низвергната.
И ако книги като моята трябва да имат специална цел... то нека тази цел бъде такава.

През 1977 година Фарли Моуът участва в международна среща на писателите в София, посветена на укрепването на мира и разбирателството между литературните творци и народите в света.

Сетивата ми бяха притъпени, само че не от алкохола, а от някакъв вътрешен бунт - просто душата ми се бе захлопнала за всичко наоколо. Крачех сред тишината в себе си, без да чувам нищо друго, освен ехото на страховития вятър...

Бях хлътнал в един свят на сенките, на отколешен мрак, на дивашко насилие. Свят, в който "птиците не пееха".

Баща ми ме предупреди за това в писмо...
"През дните занапред не забравяй, че войната причинява на хората необясними неща и че човек хич и не предполага как ще му се отрази тя, докато не си сръбне до насита от попарата ѝ. Най-нещастните след войната не са ония, които са изгубили по някой крайник; най-нещастни са хората, на които са им простреляли душите. Кръчмите и Гетата и до ден днешен са претъпкани с такива клетници, осакатени още през моята война, и никой не разбира и не иска да разбере какво е станало с тях... Помня два шокиращи инцидента от някогашната ми рота в Четвърти батальон. И двамата бяха чудесни момчета, но и двамата стигнаха до самоубийство на фронтовата линия. Не, не че се застреляха сами - оставиха се да ги убият немците, понеже вече им беше писнало от всичко. Така и не разбраха обаче какво става с тях; че са се превърнали в празни, безсъдържателни черупки, че са били духовно осакатени, че са били изпепелени."

Джипът подскачаше по планинските пътища, взривени, изровени и изобщо съсипани от експертите по разрушения към Първа парашутна дивизия, когато се сблъскахме с едно ново за мене и особено грозно лице на войната... с бежанците, които мъченически кретаха на юг.
Никога преди или след това не съм виждал човешки същества, които да са по-жалки. Когато ги настигнахме, те се влачеха на групички по забулените от суграшица пътища. Бяха с черни размъкнати и прогизнали от дъждовете парцали, мнозина джапаха боси из гъстата кажи-речи вледенена кал. С безформени вързопи по раменете те се тътреха, свели неми, безизразни очи...
Всъщност онези усамотени гроздове от каменни колиби, накацали по негостоприемните си орлови гнезда в затънтената пустош, нямаха и не можеха да имат за когото и да било и най-малкото военно значение. Истината беше, че немците съвсем преднамерено и дивашки сринаха из основи близо дванадесет планински села единствено защото италианските партизани бяха нападнали техни парашутисти.

Границата между жестокото убийство и героичното кръвопролитие мъждука и се колебае... и става невидима.