Посока Запад

Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...

Ситният сняг престава да ръси улици и тротоари. Слънцето излиза зад оръфан облак и меко гали издраните премръзнали муцуни на паркираните коли. От тази ласка се отпускат разплаканите витрини, мътните локви, целият град.

... има в живота моменти, при които ако не се овладееш и не превърнеш търпението си в щит срещу бедствията, които те връхлитат, ще се превърнеш в сериен убиец.