Обслужвал съм английския крал

Така в хотел "Тихота" всяка вечер бе бременна от очакване,издута до спукване.Никой не идваше,не спираше никаква кола и въпреки това целият хотел бе подготвен като някакъв мюзикбокс,в който някой ненадейно ще пусне монета и той ще почне да свири,хотелът бе като оркестър,чийто диригент е вдигнал палка,всички музиканти са в готовност и съсредоточени,но палката все още не подава знак...Нямахме право нито да седнем,нито да се облегнем,трябваше или нещо да оправяме,или да стоим прави,леко подпрени о помощната маса,дори ратаят стоеше насред осветения двор в наклон напред над дръвника с брадва в едната ръка и с цепеница в другата,и също чакаше да му се подаде знак,за да задейства мелодично брадвата му и целият хотел да се задвижи,като на стрелбище,където всички пружини са натегнати,но все още никой не идва,за да може после изведнъж,като пристигнат посетители,заредят пушките със сачми и улучат мишената,механизмите да се задействат...Напомняше ми приказката за Спящата красавица,как всички са застинали в позата,в която ги е застигнала клетвата,за да може после,докоснати от вълшебната пръчица,да довършат всички наченати неща...

местността наоколо бе твърде мокра, сутрин имаше толкова роса, че се късаше като завеси, като в броеница се стелеше върху всяко стъбло, върху всеки лист, докоснеш леко някое клонче и росата се разсипе като скъсан гердан.

... невероятното стана реалност.

Него ден заваля и сняг, снежинки като пощенски марки ...

веднъж ми докладваха, че е пристигнал и се е настанил при нас някакъв писател, който се казвал Стайнбек ... приличаше на морски капитан или пират ...

пред очите ѝ отново се спусна завеса, онова перде на мига, в който жените изпадат не само в несвяст, а в който се отърсват и от последните си задръжки и дават път на това, да се върши с тях всичко, принадлежащо към отварянето на един друг свят...

... аз се засмях и му казах, че не съм дошъл да се разходя ... ами да се обеся. Но шофьорът не ми повярва, сериозно ли, засмя се, и с к'во? Аз наистина нямах с какво, затова отвърнах, че с носна кърпа, а таксиджията слезе от колата, вдигна предния капак и взе да търси нещо там, после на светлината на фенерчето ми подаде някакво въженце ...засмя се и направи примка, размаха я пред очите ми и без да спира да се смее, взе да ми дава акъл как най-правилно да се обеся ... сетне проточи глава от сваления прозорец и извика, приятно бесене!, и потегли, като присветна със светлините за поздрав, а преди да излезе от горичката, натисна клаксона ...

... беше тихо, чуваше се само вятърът във въздуха, който ухаеше и можеше да се яде като сладолед, като невидим разбит на пяна сняг, почти можеше да се яде с лъжичка, имах чувството, че ако към него си взема кифла или парче хляб, направо мога да го отпивам този въздух, като мляко.