Петата планина

— Може да е търсил други пътища, докато накрая е открил, че не Го чуваме. Ние бяхме свикнали твърде много с нашия начин на живот и не се опитвахме да разчетем словата Му.
— А те къде са написани?
— В света наоколо. Достатъчно е да обръщаш внимание на това, което се случва в живота ти, и ще откриеш, че по всяко време на деня Бог крие някъде Своите думи и волята Си.

Бе избягал от съмнението. От поражението. От моментите на нерешителност. Но Господ бе великодушен и го бе завел до неизбежната пропаст, за да му покаже, че човек трябва да избира, а не да приема съдбата си.

Тогава от небето се спуща огън — не огънят, който убива, а този, който разрушава старите стени и разкрива пред всяко човешко същество неговите истински възможности. Малодушните никога не оставят този огън да пламне в сърцата им. Единственото, което искат, е нещата бързо да се върнат към старото положение, за да могат да продължават да живеят и да мислят така, както са свикнали. Ала храбрите подпалват старото и изоставят всичко, дори и Бог, за да продължат напред, макар и с цената на големи душевни страдания.
„Храбрите винаги са упорити.“
Господ се усмихна от небето. Точно това искаше Той — всеки сам да поеме отговорността за собствения си живот. В края на краищата бе дал на чедата си най-хубавия от всички дарове: способността да избират и да решават как да постъпват.
Само мъжете и жените със свещен огън в сърцата дръзваха да се опълчат срещу Него. И само те знаеха обратния път към Неговата обич, защото накрая винаги разбираха, че нещастието не е наказание, а предизвикателство.

В този момент Господ го предизвиква да се опълчи срещу Него и да отговори на въпроса Му: „Защо си се вкопчил в това толкова кратко съществуване, изпълнено със страдания? Какъв смисъл има да се бориш?“
И тогава тези, които не могат да отговорят на въпроса, се съгласяват с Него. Но има хора, които търсят смисъла на съществуването си. Те смятат, че Господ е несправедлив, и са готови да въстанат срещу собствената си съдба. Тогава от небето се спуща огън — не огънят, който убива, а този, който разрушава старите стени и разкрива пред всяко човешко същество неговите истински възможности. Малодушните никога не оставят този огън да пламне в сърцата им. Единственото, което искат, е нещата бързо да се върнат към старото положение, за да могат да продължават да живеят и да мислят така, както са свикнали. Ала храбрите подпалват старото и изоставят всичко, дори и Бог, за да продължат напред, макар и с цената на големи душевни страдания.
„Храбрите винаги са упорити.“
Господ се усмихна от небето.

Много отдавна патриархът Иаков нощувал в стана, когато някой влязъл в шатрата му и се борил с него, докато изгрее слънцето. Иаков приел битката, макар и да знаел, че срещу него стои самият Господ. На разсъмване той все още не бил победен и спрял да се бори едва когато Бог се съгласил да го благослови.
Тази история се бе предавала от поколение на поколение, за да не забравя никой, че понякога трябва да се бориш със самия Бог. Има моменти, когато всеки човек бива сполетян от някакво нещастие, като например да бъде разрушен градът му, да почине детето му, да го обвинят несправедливо, да се разболее и да остане недъгав за цял живот… В този момент Господ го предизвиква да се опълчи срещу Него и да отговори на въпроса Му: „Защо си се вкопчил в това толкова кратко съществуване, изпълнено със страдания? Какъв смисъл има да се бориш?“
И тогава тези, които не могат да отговорят на въпроса, се съгласяват с Него. Но има хора, които търсят смисъла на съществуването си. Те смятат, че Господ е несправедлив, и са готови да въстанат срещу собствената си съдба.

Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят.

— Страхуваме се само докато дойде неизбежното — каза той на Илия. — След това не бива да позволяваме на страха да изсмуква силите ни.

— Защото човек трябва да избира — отвърна ангелът. — Силата му се крие в това, че разполага с властта да взема решения.

— Всяка печал, която ни обзема, накрая винаги отминава. Така е и със славата, и с нещастията на този свят.
— Ще го имам предвид — рече Илия. — Но след като отминат, нещастията оставят след себе си неизлечими следи, а славата — ненужни спомени.

Господ изисква от хората само това, което е в границите на възможностите на всеки един.

— Страх ме е — настоя момчето.
— Това означава, че обичаш живота. Има моменти, когато е нормално да се страхуваш.

— Никой шанс не е единствен — отвърна ангелът. — Господ предоставя на хората много възможности.

...Радвай се на всеки миг, за да не се разкайваш после и да не изпитваш усещането, че си пропилял младостта си. За всяка възраст в живота на човека Господ е отредил някакво безпокойство.

— Господ чува молбите на хората, които искат да забравят омразата, но е глух за тези, които искат да избягат от любовта.

— Всеки човек има право да се съмнява в мисията си, а понякога дори и да се отказва от нея. Единственото, което не му е позволено, е да забрави за нея. Недостоен е оня, който не се съмнява в себе си, защото сляпо вярва в своите способности и греши от тщеславие. Благословен да бъде всеки, който изживява моменти на нерешителност.

Понякога в живота ни се случват нещастия, които не можем да избегнем. Но все има някаква причина, за да ни се случват.
— Каква причина?
— Това е въпрос, на който не можем да отговорим преди изпитанията, нито пък по време на тях. Едва когато ги преодолеем, разбираме защо са се появили в живота ни.

— Ала никой не трябва да губи от погледа си това, към което се стреми. Дори и ако в някои моменти му се стори, че светът и другите са по-силни. Тайната е една: да не се отказваш.

— Страхът от смъртта сковава душите ни, а денят е толкова хубав — каза левитът. — Често пъти, когато съм се чувствал в хармония с Бог и със света, времето е било ужасно, а пустинният вятър е напълвал с пясък очите ми, без да мога да съзра нищо дори на педя пред себе си. Невинаги Божиите намерения съвпадат с това, което чувстваме в момента, ала съм уверен, че Той има някакво основание.

— Служих на един Бог, който сега ме изоставя в ръцете на враговете ми — каза Илия.
— Господ е Господ — отвърна левитът. — Той не е казал на Моисей дали е добър или лош, казал му е само: Аз съм. С една дума, Той е всичко, което съществува под слънцето — както гръмотевицата, която разрушава къщата, така и ръката на човека, който я построява отново.