Евангелие според Пилат

Клавдия принадлежи към онази категория хора, за които всичко е знак, падането на лист от дървото, полетът на птицата, употребата на определена дума, съвпадението в мислите, посоката на вятъра, формата на облака, очите на котката или мълчанието на децата. Жените, като гадателите са склонни да влагат смисъл във всичко, да четат вселената по вещите и нещата като от пергамент. Те не гледат, те разчитат: Всичко винаги има определен смисъл. Ако посланието не е явно, значи е скрито. Никога няма празнота, никога няма незначителност. Светът е гъсто населен като кичеста гора. Искаше ми се да и отвърна, че смърта е само смърт, че не казваш нищо със смърта си, а я понасяш, че в смърта на нейния маг никога няма да открие друг смисъл освен прекъсването на живота му. Но се въздържах в последната минута: може би Клавдияси измисляше този свят, в който всичко, дори най-лошото, и говореше нещо, за да не страда прекомерно

- Земята бе предоставена на хората. Какво направиха те от нея? Да я върнем на Бога. Да премахнем нациите, расите, омразата, злоупотребите, експлоатацията, почестите, привилегиите. Да съборим стълбиците, които поставят един човек по-високо от друг. Да отменим парите, които създават бедни и богати, властващи и подтиснати, парите, които пораждат страха, скъперничеството, несигурността, войната, жестокостта, парите, които изправят стена между хората. Да извършим всички тези екзекуции в мисълта си, да направим един общ гроб на тези лоши идеи, на тези фалшиви ценности. Няма трон, няма скиптър, няма копие, което може да ни прочисти и да ни отвори за истинската любов.

Истината е, че в онази вечер, край реката в любовната еуфория, която ни притегляше един към друг и ни караше да обърнем гръб на мизерията, аз открих колко дълбоко егоистично е щастието. Щастието е отдръпване от всичко. То е изтъкано от закрити врати, капаци на прозорците, от непреодолими стени; щестието предполага отказ да видиш света такъв, какъвто е; само за една вечер видях колко непоносимо е щастието.
Пред щастието предпочитах любовта. Но в никакъв сучай любовта, която бях изпитал към Ребека, любов изключителна, стръвна, всепроникваща. Не исках вече отделна любов, а любов изобщо. Любовта, която трябваше да запазя за гладния старец и гладното дете. Любов, която трябваше да запазя за всички ония, които не бяха нито достатъчно красиви, нито достатъчно забавни, нито достатъчно интересни, за да привлекат естествено любовта, трябваше да запазя любов за необичаните хора.