Моят живот с Моцарт

Човек привиква да страда, а не се утешава.

Да приемеш неизбежната тъга. Да се съгласиш с трагичното в съществуванието. Да не се настройваш срещу и да отричаш живота. Да спреш да го мечтаеш различен от това, което е той. Да се слееш с действителността. Каквато и да е тя.
Ти ми даряваш мъдростта да казвам "да". Причудливо е това "да", когато моето време и моето интелектуално възпитание, както и всички наши идеологии, ни дават илюзията, честаваме силини като се противопоставяме с " не".
Тази вечер си простих.
Простих си, че нямам силата да променя света. Простих си, че не мога да се меря с природата, когато тя ни руши. Простих си, че единственото ми оръжие е състраданието.
Тази вечер си простих,че съм човек.
Благодаря ти.

Прав си. Страданието си е страдание, силно, несравнимо, каквато и да е причината за него. Усещането за трагично няма мерна единица. У дете или у зрял човек, поради добри или лоши причини, то си е трагично.Тази безнадежност заради една изгубена фиба се превръща в метафора на всички мигове на отчаяние.