Забранено за жени

Дълбока нощ е и въздухът слабо се захлажда... Луната е пълна... Вдигнала се е горе и осветлява параклисите, иконите вътре, кандилата. Чак в килиите на монасите се е провряла... Все ми се струва, че тази луна има желание - вместо с кибрит или със свещ, тя да запали всички кандила. И сега си представям какво ще стане, ако луната наистина запали всички кандила, във всички параклиси и келии, във всички монастири на Света гора - как нощ вече няма да има. И каква светлина ще е. Сутринта като изгрее слънцето, ще види цяла една планина да свети, като че едно друго слънце се е изправило отсреща му. Дали не е слънцето на християнството, което толкова години свети в душите на толкова милиарди хора, минали и заминали - все с надеждата, че ще ги направи по-добри. По-човеци.

И е тръгнал Паисий - от монастир в монастир, от земя в земя. да избие забравянето, да го подпали и превърне в огън. И въглените да горят и да пречат да забравиш кой си и от къде идеш. Да ти тури познание в главата, самочувствие в душата, да не се огъваш, да не се гърчиш и да не знаеш нито ти кой си, нито дедите ти какви са. Нито дори каква държава е имало преди и ти си бил неин поданик.
Дори и днес не мога да си представя колко и какъв ум е трябвало да има един монах тогава, за да тръгне по света, да ровичка из мазета и тавани, да диша праха на стари книги, на всичкото отгоре болен, безпаричен и без возило. Пеш - хиляди километри ... С една торба на рамо и с една душа, която не знае огъване, не знае спирка, не знае умора. Може би на това се казва българолюбие ...