Идиот

Нима не разбират,че колкото повече се забравя,колкото повече се отдам на този последен призрак на живота и любовта,толкова по-нещастен ще ме направят?За какво ми е вашата природа,вашият Павловски парк, вашите изгреви и залези на слънцето,вашето синьо небе и вашите предоволни лица,когато целият този безкраен пир започна с това,че единствен мене сметна за излишен?За какво ми е цялата тази красота, когато всеки миг,всяка секунда трябва да знам,принуден съм да знам,че ето дори тази мъничка мушица,която бръмчи сега около мене в един лъч на слънцето,и тя дори участвува в целия този пир и хор на природата,знае своето място, обича го и е щастлива,а аз само съм изхвърлен от съдбата и единствено малодушието ми пречеше досега да го разбера!

Знайте,че има един предел на позора,когато човек осъзнава собственото си нищожество и безсилие,предел,зад който той не може да отиде и от който започва да чувствува грамадна наслада в самия позор.

Добре,приемам всичко това,необходимо е,но все пак остава вечният въпрос:защо е било нужно моето смирение?Нима не могат ей тъй просто да ме изядат,без да искат от мене да пея възхвали на този,който ме е изял?

И ето вървя и си мисля: не, няма да бързам да съдя този юда. Бог знае какво става в тези пиянски и слаби сърца!

...той я познаваше, познаваше я до болка, всякога можеше да я назове и посочи-но странно-тя имаше като че ли съвсем не това лице,което той знаеше,и мъчително му се искаше да не бъде същата тази жена.В нейното лице имаше такова разкаяние и ужас,сякаш беше страшна престъпница и току що е извършила страшно престъпление.Една сълза трепкаше на бледата й буза.Тя го повика с ръка и сложи пръст на устните си,сякаш го предупреждаваше да върви след нея тихо.Сърцето му замря,той за нищо, за нищо на света не искаше да я признае за престъпница, но тутакси чувстваше, че ще му се случи нещо ужасно,за цял живот.Тя като че ли искаше да му покаже нещо наблизо тук, в парка...

Красотата ще спаси света

Веднъж отиде в планината в ясен,слънчев ден и дълго се разхожда с една мъчителна,но някак неуловима мисъл.Над него беше блестящото небе,долу езерото,наоколо хоризонтът,светъл и безконечен,който няма ни край,ни предел.Той дълго гледа и се измъчва.Спомни си сега как простираше ръце към тази светла,безкрайна синева и плачеше.Измъчваше го,че е съвсем чужд на всичко това.Какъв е този пир,какъв е този вечен велик празник,който няма край и който го влече така отдавна,винаги,от самото му детство,и към който той не може да се приобщи.Всяка сутрин изгрява същото такова светло слънце,всяка сутрин на водопада има дъга,всяка вечер снежната,най-висока планина,там в далечината,в края на небето,гори в пурпурен пламък,всяка малка мушица,която бръмчи около него в жаркия слънчев лъч,е участница в целия този хор:знае си своето място,обича го и е щастлива,всяка тревичка расте и е щастлива!И всичко има свой път,и всичко знае своя път,с песен отхожда и с песен прихожда.О,той,разбира се,не можеше да говори тогава с тези слова и да изрази своя въпрос,измъчваше се глухо и нямо...

Настася Филиповна с любопитство се извърна към княза.
-Истина ли е?-попита тя.
-Истина е-прошепна князът.
-Ще ме вземете,както съм,без нищо?
-Ще ви взема Настася Филиповна...
-Аз ли съм тази, чистата?
-Вие.Аз нищо не знам,Настася филиповна,нищо не съм видял още,права сте,но аз...аз смятам,че вие на мен,а не аз на вас ще ви направя чест.Аз съм нищо,а вие сте страдали и от такъв един ад чиста сте излезли,а това е много.От какво се срамувате и с Рогожин искате да вървите?Това е треска...и казвате,че всичко,което има тук,всичкото ще захвърлите,това никой тук не би направил.Аз ви...обичам...Настася Филиповна...Аз съм готов да умра за вас, Настася Филиповна.Аз никому не ще позволя дума за вас да каже, Настася Филиповна...Вие преди малко искахте да се погубите,безвъзвратно,защото никога после нямаше да си го простите:а в нищо не сте виновна.Вие сте горда,Настася Филиповна,но може би вече сте дотам нещастна,че и наистина се смятате виновна.Много грижи трябва да се положат за вас, Настася Филиповна.Аз ще се грижа за вас.Видях портрета ви тази сутрин и сякаш че познато лице съгледах.Тутакси ми се стори,че вие сякаш сте ме викали вече...Аз ...аз цял живот ще ви уважавам,Настася Филиповна...