Джамиля

В Академията, дето ме изпратиха след художественото училище, представих дипломнаа си работа - картината, за която мечтаех отдавна.
Не е трудно да се отгатне, че на тази картина са изобразени Данияр и Джамиля.Те вървят по степния есенен път.Пред тях се е разгърнала надалеч светла шир.

Приятно е да пътуваш по хлад, да гледаш полюляващите се гърбове на конете, да се вслушваш в августовската нощ, да вдишваш ароматите и.Джамиля караше пред мен.Захвърлила юздите, тя гледаше встрани и нещо тихичко си тананикаше.Разбирах : тежеше и малчанието ни.В такава нощ е невъзможно да се мълчи, в такава нощ ти се иска да пееш!

Войната бе оставила кървави дири в глъбините на човешкото сърце и не бе лесно да се разказва за нея.Засрамих се дори пред самия себе си.И никога вече не го разпитвах за войната.

В такива нощи винаги си спомнях Данияр.Той спеше обикновено в копите сено до самия бряг.Нима не го беше страх?Как не го проглушава шумът на реката?Спи или не?Защо нощува сам край реката?Какво удоволствие намира в това? Странен човек, не е от този свят.Къде ли е сега?Гледам наоколо - никой не се вижда.Бреговете се губят в далечината като полегати хълмове, в мрака се открояват гребените на планините.Там, към горното течение, е тихо и звездно.