Сватба в небето

Едва след като си дадох сметка, че Лена вече не ми принадлежи, разбрах, че животът ми се е превърнал в достойно за оплакване корабокрушение. Няма как да почувстваш с интуицията си това усещане; усещане за пълен личен крах. Това е откритие, което можеш да направиш по-късно в живота; на възраст около четирийсет години, когато вече не можеш да се залъгваш с илюзията, че младостта ти още не е достигнала своя край, че все някъде дебне някакво възможно спасение. И точно илюзията, че имаш време да сториш нещо, че е напълно по силите ти да се измъкнеш от мизерията и пустотата, подхранва усещането за провал, за пълно корабокрушение. Защото, ако си възрастен, вероятно не би могъл да се оплакваш от решенията на съдбата. Но когато не си, ти се струва, че все още нещо може да бъде спасено. Ала невъзможността да го сториш, пълното парализиране и блокиране на всяка твоя инициатива, това са центробежните сили, които те раздробяват на парчета…

Погледнахме се дълбоко в очите. По-късно се питах как съм могъл да издържа на нейните натежали от мисли, меланхолични и същевременно ясни, почти кристални погледи, откъде съм намирал силите да ги понеса докрай…

Бях тъжен, вероятно бях изгубил всяка надежда, но основното, което не ми даваше мира, бе, че не бях успял да й кажа всичко, което имах да казвам.

Младите хора не могат да разберат тези неща и като цяло те остават непонятни за мъжете, които никога не са живели дълго с някоя жена. Понякога в подобни случаи, донякъде смазан от тази прекалено голяма любов, ти мислиш за смъртта на любимата си. Отлично знаеш, че даже и да се разделиш с нея, тя ще продължи да съществува, да ходи по тази земя и докато това е така, ти никога не би могъл да усетиш истинската си свобода. И то не защото ще имаш угризения на съвестта, ами чисто и просто, защото нейното съществуване продължава да те измъчва, да те потиска дори отдалеч…

И двамата се загубвахме в любовта като болни, които успокояват болките си.

Когато се изправих, за да загася лампата, ме връхлетя усещането, че всичко окончателно се беше променило. И разбрах, че животът ми бе поел шеметно по налудни пътища и че от сега нататък, и то във всеки един момент, можеше да се случи всичко и то щеше да изглежда естествено като осъществяването на някаква абсурдна съдба

Мисля си, че са редки другите случаи, в които мъжът може да деградира така жестоко, както когато е погубван от абсурдна ревност.
..... А аз, от една страна, не знаех нищо за онзи таен любовник, който е бил с нея преди мен. Не можех да го съдя, не можех даже да го причисля към някоя определена група мъже: тази на русите, на високите, младите, интелигентните. Понякога даже стигах дотам, че подозирах всички нейни познати мъже. Питах се каква е възможността да е този или онзи от тях.

Букурещ е пълен с красиви жени. Има толкова много сред тях, които не ти отнемат повече от два часа на ден и не омагьосват, не те изтръгват от устоите ти, не те давят. Дотогава животът ми течеше без драми, без големи сътресения. Поредица от случки, авантюри, пътувания, ваканции с приятели, любовници с нетрайна страст, без отрова… Живот, изпълнен с работа, наслади и голяма мъжка свобода. Можех да загубя всичко това, всички тези неща да се разпилеят, да се раздробят на парчета. През последните години на няколко пъти бях изживявал паниката, идваща от този тип решителна, убийствена любов. Но никаква страст не беше успяла да ме накара да изгубя себе си. Винаги се осъзнавах навреме. За миг, когато угасих светлината, почувствах, че нещата не са напълно загубени. Все още имаше време…

Дотогава бях свикнал вулгарно да се боря — както всички големи егоисти — срещу това, което аз наричах „сантиментална инфекция“. Колко ли пъти съм се намирал на една крачка от това — да се влюбя, и тогава животът ми би протекъл по напълно различен начин, преобърнат от някоя голяма авантюра, но съм се осъзнавал в последния момент и съм превръщал опустошаващата страст в чисто плътско изживяване? Но може би всичко, което казвам сега, е абсурдно; може би дори и да се бях осъзнал тогава, на улицата, вече щеше да е прекалено късно. Вече нямаше да мога да избягам. Бях я срещнал и това е беше достатъчно…

Казвам ти всички тези неща и наблягам на тях, защото ми се струва, че любовта и всичко, което тя носи със себе си — страдание, жертва, съзидание — си остават най-малко разбираното и почти непознато явление. Ето например по силата на какво чудо една най-обикновена случка се превръща в екстаз и завладяване, а някаква среща — в любов? Този въпрос не ми дава мира.

Емоционалната памет не е мъжко качество.

Но тогава разбрах, че никой човек не може да намери спасение така, както си е, счупен на две, сам. Животът има край тук, на земята, защото е начупен, накъсан на несметно много фрагменти. Но всеки, който като мен е познал съвършеното сливане, онова неразбираемо за човешкия ум и опит съединяване, знае, че от определено ниво животът вече никога не свършва, че човек умира, защото е сам, разделен, разчупен на две, но посредством една велика прегръдка той открива себе си като вечно, автономно и космическо същество ...

... на лицето ѝ се беше спуснала воалетка, изплетена от голяма и прикрита тъга...

Понякога погледите ни се удрят толкова неумело в огледалото на очите на обичаната жена, че го замъгляват; или пък, още по-лошо, правят очите непроницаеми ...