Възлюбена

Страхуваше се да не би да си отиде, преди да я накара да проумее, че има нещо много по-лошо от нейната смърт ... А това бе правото на всеки бял да ти отнеме достойнството. Не просто да те накара да му слугуваш, да те убие или да те осакати, а да те омърси. И то така да те омърси, че и ти самият да не можеш вече да се понасяш. Да те омърси така, че за цял живот да забравиш кой си.

Гъсти вежди, дълги ресници и онзи недвусмислен вик за любов, който трепти върху всяко малко личице, преди децата да се сблъскат с живота.

Възлюбена лочеше любовта на Сете като мляко ...

Белите смятаха, че независимо от обноските под черната кожа винаги дреме дивата джунгла. Неудържими, буйни потоци, крещящи скокливи маймуни, сънливи змии, оголени зъби, готови да се впият в крехката им бяла плът. И донякъде сигурно имаха право.

... човек гледаше да се съхрани и да обича нещо малко. Например избираш си най-най-малката звездичка и си лягаш, извил глава така, че да можеш да я съзерцаваш от канавката, преди да заспиш. Хвърляш ѝ няколко погледа крадешком сутрин, когато те оковават. Избираш все нещо дребно. Стръкчета трева, гущерчета, паячета, бръмбарчета, някое мравуняче. Но жена! Дете! Брат! Такава голяма любов направо би те убила в Алфред, щата Джорджия.

Може би именно тази усмивка, а може би и безрезервната любов в очите му - така неприкрита и естествена както обичта в очите на коня, праведния или детето, любов, която с нищо не си заслужил ...

Снежните парцали се сипеха едри и тежки като монети. Но не звънтяха като тях и това винаги го учудваше. Не падаха дори като дъждовни капки, а се стелеха като тайна.

Следобед е. Навън все още е светло, но в бараката е мрак. Няколко слънчеви лъча успяват да се процедят през покрива и пролуките в стените, но това усилие съвсем ги е изтощило и те се отпускат вътре съвсем обезсилени.