На изток към Индия с 15км/ч

Иска ми се да избягам от мусона реклами, помитащи с метлата си Европа.

... на сутринта сме в Керала. Утрото е зелено и покрито с мудна, нереагираща на слънцето мъгла, от която стърчат ножовете на скалисти предпланини. Джунгла. Въздухът трепти с кокосово шумолене.

За няколко спирки съм съвсем сам в купето. Децата, които бършат пода, се спират при мен, просят, сядат да починат и отново на работа. Една група от пет хлапета ме наобикаля, молят за пари, но нямам, а те отварят торбата си със събраните лакомства и ми подават един портокал. Трогват ме до дъното на душата ми. Аз имам всичко, дошъл съм да си развявам байрака от хиляди километри разстояние в тяхната Индия, мога да си позволя живот, който те виждат само на сън, а в същото време портокалът идва от тяхна страна, срам ме е. Това е всичко, което те имат днес. Изработили са го с бърсане на пода в очукания влак. Гледам и не мога да повярвам - каква трансформация, в каква илюзия живея или поне досега съм живял.

Индия може и да е известна като страна на подправките, но със сигурност е най-шумната държава в света. Ако от космоса се вижда великата китайска стена, почти със сигурност може да кажем, че това става на фона на индийска музика и ехо от клаксони.

Интересно е как някои събития внасят разклонение в житейския поток на човек. В един момент си мислиш, че животът ти тече като река и ти се носиш с лодката си по нея. Изведнъж водопад. Не си прегледал топографията на маршрута и скачаш в бездна, за която ама никак не си подготвен. Лодката ти се разбива, а ти се гмуркаш в студената вода ... Сам си, зъзнеш и няма кой да те стопли.

С настъпването на нощта спира автомобил. Възрастен човек носи невръстно дете на ръце. Може би е болно. Положиха го да спи вътре в храма. Вяра.

След тези случки се замислям няма ли да е добре в допълнение на проектите за опазване на околната среда и животинското многообразие на света, някой да предложи най-накрая да опазим и човечеството. Туристи унищожават или подтикват към асимилация културни идентичности, които нямат аналог и е невъзможно да се възпроизведат или копират. Колоритът на света се изтрива с един замах.

Лозунгът "pen,mister,give me pen" ехти покрай мен по цял ден.Туристите са превърнали на пръв поглед затворените до преди години общества по пътя в просещи, окаяни създания.Всеки настоява да получи нещо от "богатия чуждоземец" ...
Имам чувството, че туристите са всепомитаща лавина,в това число и аз.Ние поемаме от топлината на местните хора,наслаждаваме се на автентичния им начин на живот,снимаме ги и победоносно се хвалим с трофеите си по страниците на списания,като в същото време не съобразяваме,че полека-лека разрушаваме традиции,градени с години.Пътуването из развиващите се държави е равносилно на пътуване във времето.Там се озовавам в минало,което мога да сравня спрямо настоящето,откъдето идвам.Развиващият се свят трябва да бъде обявен за защитена зона и да не се допуска чумата на туристическата цивилизация да го превземе,обезличи и превърне в студена машина,обсебена от материализъм.

Споря, отказвам се, но всичко е само спектакъл. Спектакълът на Изтока за размяна, търговия.

Имам безпрекословна вяра в добрината на света.

В крайна сметка, това се оказа синдромът на Изтока, както си го нарекох по-късно за себе си. Изтокът, мястото, където всички са наивни по детски, добри и любопитни. Където всеки иска да пипне, да пробва, да опита. Където няма дистанция, няма собственост. Любопитството е над всичко. Думите нараняват, но за сметка на това са искрени.