Жестокото присъствие на времето

"Паузата те кара да мислиш, че песента ще свърши. Песента обаче не свършва и ти изпитваш облекчение.
Но после песента наистина свършва, защото всяка песен свършва, очевидно, и ТОЗИ.ПЪТ.КРАЯТ.Е.НАИСТИНА."

Преди много години беше взел страстта,която изпитваше към нея,и я беше сгънал наполовина,така че вече да не усеща онова чувство на давене и безпомощност,когато тя се плъзваше до него в леглото...След това я сгъна отново наполовина,така че когато му се появеше желание към Сюзън,то вече не носеше със себе си острия ужас, че никога няма да бъде задоволено. После още наполовина,така че изпитваното желание да не предизвика спешна необходимост от действие.След това пак наполовина, така че вече почти не го чувстваше. Накрая желанието му беше толкова малко,че Тед можеше да го пъхне в бюрото или в джоба и да забрави за него, и това му даде усещане за безопасност и завършеност,сякаш беше обезвредил опасно устройство,което е заплашвало да взриви и двамата.

Филмовите звезди винаги изглеждат дребни, когато ги видиш за първи път, и Кити Джексън не е изключение, колкото и да е изключителна във всяко друго отношение.
Всъщност "дребна" не е точната дума, тя е миниатюрна - човешки бонсай в бяла рокля без ръкави ...

"Аз съм свършен - каза. - Аз съм стар, аз съм тъжен - и то в добрите дни. Искам да се отърва от тази бъркотия. Но не искам да се стопя, искам да изгоря ... искам моята смърт да бъде атракция, спектакъл, загадка. Произведение на изкуството.
... Самоубийството е оръжие, както всички знаем..."

... гледахме новите си лица през пластмасовата маса, нашите познати черти, сякаш изплакнати в някакъв шантав състарител.

Структурна незадоволеност: Да се върнете към обстоятелства, които преди са ви доставяли удоволствие, след като сте изпитали по-вълнуващ или по-луксозен начин на живот, и да установите, че вече не може да ги понасяте.

"Като на Хаваите е", казва Ролф, като му се иска да е вярно. Съставките са същите: мрак, плаж, сестра му. Но тя не се чувства така.
"Без дъжда", казва Чарли.
"Без мама", казва Ралф.

Хората ще се опитат да те променят Реа, вика ми. Не им позволявай.
Викам, Но аз искам да се променя.
Не, вика той, сериозно. Ти си прекрасна. Остани си такава.
Ама луничките, викам и в гърлото ми пак започва да пари.
Луничките са най-хубавата част , вика Лу. Някой мъж ще откачи по тези лунички. Ще ги целува една по една.
Започвам да плача, без дори да се крия.

Мен не ме чака никой. В тази история аз съм момичето, което не го чака никой. Обикновено това момиче е дебело, но моят проблем е по-рядък - лунички. Изглеждам сякаш някой е хвърлял шепи кал по лицето ми. Когато бях малка, мама ми каза, че са красиви. Слава Богу, има начин да се отстранят, но дотогава ще разчитам на кучешкия си нашийник и зелената боя, защото как може някой да каже "момичето с луничките", когато косата ти е зелена?