Монашески притчи

Така идвало време за последната, дремлива молитва и спане без сънища.

Случвало се в такива часове да го обземе онзи особен вид потиснатост, която се явява у хората, които не желаят да имат нищо общо със страстите на този свят и зад която, невидим, се крие целият човешки копнеж за удоволствие.

Фра Степан не намери друг начин да го отклони от лошия път, освен да му разкаже своята история, искрено и от сърце, така, както се дава някому своята кръв и както могат само онези, за които нищо не е по-важно и по-свято от братята и манастира.

И още нещо да ти кажа, разбрах тогава колко полезно и добре знаят да говорят хората, които умеят да мълчат.

- Знаеш ли, щом човек стигне до това положение, тогава ясно вижда колко му е мярката. Ето, виж това. Бие си часовникът - един, три, пет. И нищо. Но комуто стаята е целият свят, а дюшекът - цялата земя, за него и тази шарка на серджадето e Слънце и Луна, и човек и хайван, а часовниците дето бият - разговор.

Заради болката забравих и непонятния разговор в мелницата. Какво не забравя едно дете?

Още по съмване се борят слънцето и мъглата на зимното утро. Нито слънцето да пропъди мъглата, нито мъглата да засенчи слънцето. Така се мени и светлината в проветрената и чиста стая на фра Петър. Един от прозорците е леко открехнат и се чувства как през него бавно и безспир прониква хладна струя въздух и потъва в топлината на стаята.

"Този обичаше манастира като душата си. Да се знае."

... на лицето му - типичният селски израз, прилича на усмивка, но си е объркване.