Разкази

Стигаше ѝ една малка пролука през сивите облаци, за да получи усещане за безкрай, за отвъдно.
из "Колко хубаво!"

Тази пролет Мима все гледаше към небето, сякаш никога не го беше виждала. Хората виждат небето, когато то е кървавочервено или ниско надвиснало с тежки дъждовни облаци, или с оня наситен светлосин цвят, от който ти иде да хвръкнеш. В такива моменти няма как да не го видиш.
Тази пролет Мима гледаше небето дори когато то не изнасяше пищни спектакли. Гледаше го дори тогава, когато то не беше за гледане. А небето над София почти всеки ден е такова - сиво, прихлупено, скучно.
- Колко хубаво! - възкликваше тихичко Мима и го снимаше.
Беше направила стотици снимки на сивото скучно софийско небе и ги показваше на всички. Малко хора споделяха нейния възторг. На снимките обикновено се виждаха грозни панелни блокове с белезникаво небе, което, колкото и да се напънеш, няма как да харесаш. Хората обичаха Мима, искаха да я зарадват и се напъваха докрай.
- Да - казваха те. - Много е хубаво!
из "Колко хубаво!"

Зрелостта на жената си личи и по това, дали тя може да разпознава различните начини, по които мъжете обичат жените.
из "Човекът без самоличност"

Дърветата все още бяха голи, но зеленото някак се подразбираше. Мима най обичаше точно този стадий от пролетта, когато зеленото се подразбира, без да го има, а зажаднялата за зелено душа, сякаш го вижда да прозира във въздуха.
из "Среща"

Когато един разход носи щастие, той е оправдан.
из "На почивка"