Слепият убиец

... юмрукът е по-силен от своите пет пръста.

Непролетите сълзи обаче са в състояние да ти вгорчат живота. Същото важи и за спомените. А и за неизречените думи.

Всяка война е войната за онзи, който я е преживял.

Но защо да се тровим за края на света? Краят на света настъпва всекидневно, за някого.

Толкова приятно е да се натъкнеш на любезност и внимание от момиче на тази възраст. Твърде често те проявяват единствено прибързана неблагодарност. Прибързаната неблагодарност обаче е бронята на младите : без нея как изобщо ще се справят в живота? ... Без закрилата на присъщата им грубост и вятърничавост всички деца биха били смазани от миналото - миналото на другите, метнато като товар на раменете им. Егоизмът е едничкото им преимущество.

Не се подигравам с добротата, която е много по-трудно да обясниш, отколкото злото, но е не по-малко сложно понятие. Просто понякога е трудно да я понасяш.

Ето какво си мисли тя: говоря като в някой филм. А мога ли другояче? Отдавна сме отвикнали.

Движенията им били плавни, все едно са топнати в сироп.

Ще запомня това завинаги, казва си тя. И после: защо си мисля за спомени? Още не е завинаги, това е сега. Не е свършило.

На пода смачкана риза. Защо захвърлените дрехи винаги навеждат на мисълта за страст?

... защото и клюките бяха един вид средство за общуване.

- Защо сте тъжна?
- Не съм тъжна - отвърнах аз и сълзите тутакси рукнаха по лицето ми.
Съчувствието от страна на непознати е в състояние да те срине.

Когато всичко свърши, тя трябва да проси думите.
Кажи нещо.
Какво например?
Например каквото искаш.
Кажи какво искаш да чуеш.
Ако просто повториш думите ми, няма да ти повярвам.
Ами тогава чети между редовете.
Да, обаче редове няма. Не си ми казал нито един.

Небето притъмня; облаците, които се носеха, бяха мътносиви и току провисваха като пълнежа на стар дюшек.

Наскоро бяха се сдобили със своето богатство... Дрехите им изглеждаха, като да се бяха намазали с лепило, след което се бяха бухнали в бала стодоларови банкноти.

На сватби хората плачат по същата причина, която ги разнежва и при щастливия край на филм или книга: защото страшно много им се иска да повярват в нещо, което знаят, че е малко вероятно.

По-късно обясних на Лора какво е разтурена жена: просто жена, която дъвче дъвка ...

Защо ме гледаш така?
Запомням те.
Защо? ...
За да те имам за по-късно, каза той. Като си отида.

Защо звуците на удоволствието толкова много наподобяват тези на страданието?

Какви измишльотини са това майките... Ние им отричаме правото на собствено съществуване, моделираме ги така, че на нас да ни е удобно - да утоляват глада ни, желанията ни, да компенсират недостатъците ни.

Това можех да предложа аз: мълчание, полезно безмълвно присъствие.
А е трябвало да пищя. Да се тръшкам до посиняване. Скърцащото колело първо го смазват, казваше Рийни.

Тя наистина я прозря или поне онова, което се очакваше да разбере. Разбра, не каза и дума и мълком занарежда молитви да добие силата да прости и наистина прости. На него обаче едва ли му е било лесно да живее с това нейно опрощение. Закуска в мъгла от опрощение: кафе с опрещение, овесена каша с опрощение, опрощение върху препечената филийка с масло. Сигурно се е чувствал безпомощен , изправен срещу всичко това, защото как може човек да отхвърли нещо, което никога не бива изречено на глас? Тя негодуваше и срещу болногледачката, срещу множеството болногледачки, които се бяха грижили за баща ми в различните болници. Нейното желание бе той да дължи възстановяването си единствено на нея - на нейните грижи, на нейната неуморна преданост. Това е другата страна на всеотдайността: нейната тираничност.

То и бездруго бягах от реализма: исках нещата да са в ярки тонове, с ясни очертания, без двусмислия, както искат повечето деца, стане ли дума за историите на родителите им. Те искат пъстри пощенски картички.