Шапка пълна с небе

"Човек винаги се изненадва, когато го подсетят, че докато наблюдава и преценява другите, всезнаещ и надменен, те го наблюдават и преценяват по същия начин."

"Едно време сме били капчици в морето, а после сме станали риби, а след това гущери, плъхове и маймуни и какво ли не между тях. Тази ръка някога е била перка, тази ръка някога е имала щипци! В човешката си уста имам остри зъби като на куче и дребни резци като на заек, и големи кътници като на добитък! Кръвта ни е солена като морето, в което някога сме живели! Когато сме уплашени, космите по гърба ни настръхват, както когато сме имали козина. Ние сме история! Ние сме всичко онова, което сме били, за да станем ние. /.../ Изтъкана съм от спомените на моите родители и прародители, от всичките ми предци. Те са в очите ми, в цвета на косата ми. Съставена съм от всеки срещнат в живота си, който е променил начина ми на мислене. Та коя частица от тези съм "аз"?"

"Останалите момичета я зяпаха и Тифани нямаше как да не се сети за овце. Когато куче нападне овца, другите овце бягат на безопасно разстояние, където се обръщат и зяпат. Не се съюзяват срещу кучето. Просто се радват, че не е нападнало тях."

"Петулия влагаше много време в усилия да разбере какво мислят останалите, за да може и тя да мисли същото. Нямаше начин да се спори с нея. Тифани трябваше да си прехапе езика, та да не каже, че небето е зелено, само за да провери колко време ще й отнеме на Петулия да се съгласи. Но я харесваше."

"Пипнал е остра форма на мислене, господжа. Чиляк га земе да се бърка у четенето и писането, скоро му иде и да почне да мисли."

"Оказа се, че когато госпожица Либела попита Тифани дали не се страхува от височини, е задала грешния въпрос. Тифани изобщо не се страхуваше от височини. Можеше да се разхожда под високи върхари, без да й мигне окото. Хич не трепваше от вида на огромни, извисяващи се над нея планини. Онова, от което се страхуваше, макар че не го беше осъзнала досега, бяха дълбочините. Страхуваше се да не падне толкова отвисоко, че да й свърши дъхът от пищене, преди да се размаже върху скалите така жестоко, че да стане на нещо като желе и всичките й кости да се разтрошат на прах."

"По общо мнение на онези, които познаваха Нак Мак Фигъл, повечето акъл отиваше у жените /.../ Жената има съпружески дълг да попречи на мъжа си да се пръсне от гордост."

"Нак Мак Фигъл от Кредище мразеха писмената по всякакви причини, но най-основната беше тази: писаното остава. То запечатва думите. Човек може да си каже каквото мисли и някой долен вонещилник ще вземе да го запише и кой знае после какво ще стори с тия ми ти думи? Ми то тъй и сянката на некой мож за стената да я ковнеш!"

"Трудно е да говориш с някого, който те слуша внимателно през цялото време. Човек се обърква."