Съдби

Куфарите на Барух бяха в антрето. Там бяха и обувките и палтата. За да стигне дотам, Арон Барух трябваше да мине покрай войника. Минавайки, той всеки път и с ръка, и с рамо, и с усмивка, и с походка се извиняваше, че пречи.
Това не беше подмазване.
Това беше потребност да се установи поне някакъв контакт с нещо непонятно и страшно, което изтръгва хората от земята и може да им стори всякакво зло, да се открие в това нещо душата - дори тя да е зла, но да е душа - да се изнамери поне нещо подобно на каквото и да било, известно на човека в областта на живия свят.

6 април 1941г. осъмна с хубаво утро. Беше неделя. Слънцето, без да бърза, осветяваше дворовете. Имаше цял ден пред себе си. Докосваше прозорците, влизаше в тях, простираше спокойни квадрати светлина на пода, надничаше в лицата на креватите. При този поздрав младите и най- малките се размърдваха, обръщаха се на другата страна, завиваха се презглава и още по- дълбоко затъваха в съня, а по-възрастните, полубудни, се наслаждаваха на редкия момент в живота, когато няма нито движения, нито грижи, нито мисли, нито планове, когато човек е просто жив.

Големите житейски истини са малко на брой. Те се издигат високо над безредните храсталаци на всекидневието - спокойни и видими от всички страни. Понякога е просто достатъчно да вдигнеш поглед и да ги забележиш, без мъчително мъдруване къде са и какви са и без сложни изчисления къде се намират.

Едва тогава заплака с тежък, страшен плач, с какъвто се плаче веднъж в живота, с плач, през който се чува как от сърцето се откъсват тежки, пълни с кръв късове и мокро и тежко плясват в дъното на душата.

Къщата изглеждаше като връстница на вечността.
...
Стара и мъдра, къщата знаеше, че всичко това, та дори и смъртта, е живот. Затова стоеше, без да се старае да оцелее, но и без да бърза да изчезне: сънлива, неподвластна на годините и леко омагьосана.

В душата му ечаха цели хорове на надеждата.

Село Влашичи мудно се събуждаше.
Запратено накрай света, самό за себе си свят, то не беше сигурно в съществуването на каквото и да било освен на себе си ...

Кавгата премина в спокоен тръс - упорита, издръжлива, досадна, неизчерпаема.

На нас ни е необходима една бучка атеизъм ...

Младостта е убедена в своята привлекателност. Елегантността е измислена от хората на средна възраст.

Нощта за слепия човек не се променя, когато изчезне светлината, но неговото отношение към онези, които виждат се променя. Слепият вече не е зависим. В света на мрака, в света на опипването, той дори е по-сигурен от другите.

Слънцето, без да бърза осветяваше дворовете. Имаше цял ден пред себе си. Докосваше прозорците, влизаше в тях, простираше спокойни квадрати светлина на пода, надничаше в лицата по креватите.

Няколко последователни светкавици отново заплашиха света, а една съвсем близка гръмотевица го разцепи и разпердушини.

Бракът между Богдан Жураица и вдовицата Ката Буровац започна скромно, опрян с всички свои точки на земята така, че нямаше откъде да падне, нямаше височина, от която да се разбие.
В неговите стени не бяха зазидани чувства, които с течение на времето се изпаряват и оставят празнина, в която после се срутва цялата сграда.
Той беше обикновен докрай, като най-примитивно сечиво: като чук, лопата, лост и затова като тях неповредим.
Всичко, което можеше да се случи на такава връзка, беше: ако не се разпадне внезапно и без взаимен тормоз, да се развива, дори да се обогатява с някое чувство, не ярко и пенливо, не с нещо, което да спира дъха и да омагьосва душата, нито с нещо с множество дантелени, крехки клонки и раними листенца, а грубо, но подходящо за всекидневния живот.

Впрочем във всичко, което Херта Албрехт така редовно и ревностно вършеше, липсваше онова, което прави живеенето живот - участието на сърцето, удоволствието от свършената работа, търсенето на промяната, очакването на нещо.

Нощта беше гъста като вода преди да замръзне и също толкова студена. Владееше велика, свята тишина.