Където се раждат ангелите

"– Татко, но защо хората са унищожили планетата си? Да не би някой да им е откраднал акъла!
– Не… Просто все са искали да имат всичко! Не желаели да разберат, че всъщност могат да живеят и без нищо. Странно, нали? Никой от тях не си давал сметка, че щом получи всичко, мечтите му ще свършат. Искането е, за да го следваш, не за да го настигаш, защото след него има само тъмна материя.
– Не разбирам обаче... как за толкова хилядолетия човеците никога не са получили достатъчно, за да спрат да искат и просто да започнат да живеят и да се наслаждават на онова, което имат.
– За хората, момчето ми, нямало достатъчно. Прадедите ни не могли да преодолеят егоизма си и всеки следващ живеел за себе си, да трупа през половината си живот и да пази натрупаното през останалата половина. Хората не живеели за ближните си, нито за планетата си, за утрешния ден и природата, а за да имат."

"Зениците им заблестяха като отразени слънчеви лъчи. От клепачите им потекоха сълзи. Първите им сълзи. Момчето си спомни от книгите, че сълзите се появявали тогава, когато откриеш, че имаш какво да изгубиш."

"Момчето се изправи и си помисли няколко хубави думи. Беше чело в учебниците, че някога хората носели цветя на погребаните във вечността. Но тъй като в космическите кораби не растяха цветя, затова вместо тях то оставяше на душите думи. Може би защото татко му все повтаряше, че думите са най-красивите цветя, понеже от тях се правели мечтите"