Името на неделята

Прищяло му се да мре посред лято, крушите да не опита, смокинята да не дочака!

Нищо лично, мамо, вече не съм дете. Отстоявам се.

Мама продължава да гради катедралата на огорчението си. Дума по дума, тухла по тухла. Гласът ѝ е горещ отвътре и студен отвън. Гласът ѝ е опънато въже и моята предполагаема вина танцува като цирков акробат по него. Блестящо изпълнение, повторенията са го усъвършенствали до блясък.

На връщане повече ще мълчат. Магистралата ще лепне по гумите - напечена като бостан и непроницаема като кладенец. А върхът ѝ завинаги ще сочи небето над аерогарата.

Над чаша топъл шоколад обмисля страховете си. Какаото не ги прави по-поносими, само по-домашни.

Думите трябва да се употребяват в хомеопатични дози и на гладно.

разстоянието даде на връзката им онази дистанция, която превръща празната възглавница от лявата ти страна сутрин в усещане за липса.

Градът я посрещна обичаен и безразличен към неумелите ритуали, с които се опита да прикрие походката си "не знам къде отивам".

Хората се разотидоха по хавлиите си и телата им заприпукваха под немилостивите лъчи. В бара отзад мръзнеше мастиката, тараторите миришеха неистово. Лятото жулеше пясъка.

Защото има изречения за имейл и изречения за хартия.

... светът ще бъде с един мъж по-малък.