Когато бях малка* Малкият добруджанец

Вечер се запалват светулки. Човек се обърква кое е звезди, кое е светулки и кое е светлинки от лодки и прозорци. Месецът ходи замаян и светлината му облива белите баири. На всеки баир има по един певец. Гласовете им заливат града, както го залива светлината на месеца.
Толкова ли са честити хората на тоя град, че тъй от сърце пеят! какво са направили, че съдбата им е дала най-хубавия град? Белият, синият, огледалният град, който прилича на сън.

Най-голяма врява вдигаха гъските. На всяка глътка имаше да си кажат по нещо - всяка на съседката си, а после заедно го повтарят на глас.
Също така правят, като се връщат надвечер - вървят една след друга, а като видят отдалеч двора, крясват всички, разперват криле и подхвъркват.
Хвърченето им малко, врявата им голяма.

Тия ниви! Ечемиците лъкатушат. Окото трепери, като ги гледа, и вятърът тича по тях. Вятърът е весел и ляга по гръб, влачи се по зелената черга. Дига се, хуква и размътя зеленият цвят на най-далечната нива, чак оттатък белите облачни кълба...
Нивите пеят. Всяко стръкче си излива гласа, а вятърът грабва песента.